Глен Купър - Десетата зала

— Благодаря, Марк. Не е трябвало да идваш чак от Париж. Властите се занимават със случая.

Абенхайм се опитваше да не гледа тялото на Пиер. Люк знаеше, че се познават. Беше натоварил Пиер да бъде негов водач при задължителната обиколка на пещерата.

— Боя се, че трябваше да дойда. Можем ли да говорим насаме?

Отидоха в съседното помещение. Ярките, почти празнични длани около тях изглеждаха неуместни, почти абсурдни предвид обстоятелствата.

— Май се виждаме само при нещастни случаи — подхвърли Абенхайм.

— Май да.

— Подобни неща са безпрецедентни във френската археология. Една експедиция и толкова много смъртни случаи. Въпросът е много сериозен.

— Уверявам те, Марк, наясно съм.

— Професор Барбие е загрижен. Госпожа министърът е загрижена. Има опасност имиджът на този забележителен национален паметник да пострада от толкова човешки трагедии.

На Люк му стана почти смешно от начина, по който Абенхайм повтаряше като папагал думите си от първата им среща в министерството — „забележителен национален паметник“.

— Сигурен съм, че сегашните събития ще фигурират като бележка под линия във всеки доклад и научнопопулярна статия за Руак в бъдеще — отвърна Люк.

— Сигурен съм, че това е неизбежно, но също така съм сигурен, че моментът не е подходящ да се мисли по подобни теми.

— Министерството разчита на мен да мисля по тези теми!

— Какво искаш да правим, Марк? Какво искаш аз да направя?

— Искам да си подадеш оставката като ръководител на разкопките.

Дланите около Люк сякаш бавно се завъртяха в кръг.

Чу се как отговаря на лицемерния кучи син.

— Инцидентът със Зви Алон. Катастрофирането на Юг Пино. Атаката срещу лагера. Това са случайни събития. Ужасни случайни събития. — Млъкна за момент, зачуден от собствените си думи. Само преди минути се опитваше да убеди полковник Тука да мисли непредубедено за възможна връзка между всичко това. Изгуби търпение. — Как оставката ми ще помогне за изясняването на всичко това?

— Случайни събития? Може би. Но между тях има една връзка, Люк, която не можем да подминем просто така.

— Каква връзка?

— Всички те са се случили под твое ръководство. Ти трябва да поемеш отговорността. Трябва да си вървиш. Комисията ме натовари незабавно да поема ръководството.

Пещерата Руак, преди 30 000 години

Тал беше започнал да нарича червената течност „извисяващата вода“.

Никой не можеше да твърди, че на човек му е дадено да лети. Но след като пиеше от извисяващата вода, никой не бе в състояние да каже къде свършва човекът и къде започва птицата.

Колко често бе гледал към птиците в небето и се бе питал какво ли виждаха и как се чувстваха?

Сега знаеше.

Страхът бързо отстъпи на буйната радост и усещането за неимоверна сила.

Силата да се рееш във въздуха, да виждаш безкрайно далеч, да усещаш по-дълбоко. Силата да разбираш.

Винаги се връщаше от пътешествията си там, където бяха започнали — до огъня. Той беше сигурен, че е бил на невероятни приключения, обхващащи много време и огромни разстояния, но хората му твърдяха, че тялото му било тук — вярно, било неспокойно, мятало се, бълвало неразбираеми думи, но въпреки това си било на мястото. И всички се научиха как да се справят с последиците — бурен период, който нарекоха Гнева на Тал.

Целият клан беше изпълнен с безпокойство и тревога при първото му реещо се пътешествие. Съдбата на Тал бе определена от смъртта на брат му. Баща му губеше сили с всеки ден и самото съществуване на Клана на бизона зависеше от способността на Тал да заеме мястото му и да ги поведе към бъдещето.

Желанието му да опита червената течност стана предмет на ожесточен спор. Тал беше изтъкнал, че момчето Гос било накарано да я пие от предците им, които искали да покажат на клана нов път напред. Пред очите им се осъществявал велик план. Първо бащата на Тал се разболял и изгубил сили след злополуката. После Наго бил убит от свещения бизон. И накрая Гос пил от необикновената течност, която Тал приготвил, за да спаси брат си.

Тези събития не можело да не са свързани помежду си.

Тал твърдеше, че от него се иска да се учи от извисяващата вода. Че след смъртта на баща си трябва да стане новият дързък водач на клана.

Старейшините бяха на друго мнение. Ако изгубят Тал, кой знае какво ще стане с клана? Рискът е твърде голям. Светът е опасно място. Хората сенки дебнат в горите.

Накрая бащата на Тал взе решението — може би последното си велико решение. Беше слаб телом, но умът му си оставаше силен.