Глен Купър - Десетата зала

— Имал ли е тамошни приятели или роднини, които да му гостуват?

— Не.

— Някакви лоши навици? Наркотици?

— Не. Никакви, доколкото ми е известно.

— Финансови проблеми?

— Освен онези, които има всеки студент ли? Не зная. Накъде биете?

Тука разтърка месестата си буза с длан в израз на умора или може би загуба на търпение.

— Извършено е престъпление. Голямо престъпление. Всички престъпления имат мотиви и се извършват при благоприятна възможност. Защо според вас Пиер Берева е слязъл в пещерата, професоре?

— Не зная. Не би трябвало да го прави.

— Добре тогава. Разполагаме с мотив. Имало е кражба. Апаратурата ви е изчезнала, портфейлите на жертвите са отнети. Имало е сексуално посегателство. Може би спонтанно. Жените са били налице. Извършителите са били мъже. Случва се. А вашият Пиер е имал ключ за пещерата. Може би… — Млъкна за достатъчно време, за да види на растящия гняв на Люк. Той се беше изправил и се извисяваше над полковника, а лицето му бе почервеняло от ярост. — Просто да предположим, професоре. Изслушайте ме, моля. Може би този студент е имал вземане-даване с лоши хора. Може би той е бил тяхната възможност. Трябва да мислим непредубедено.

— Имаше друг ключ! — извика Люк и думите отекнаха в залата. — Изчезнал е. Може би Пиер се е опитвал да им попречи да… не зная.

— Е, може би. Разбира се, има и други обяснения. Банда наркомани. Скитници. Цигани. Присъствието ви тук едва ли може да се нарече тайна. Учените са богати. Имат скъпо оборудване. Знам как мислят престъпниците. Били сте лесна мишена, независимо дали Пиер Берева е бил замесен или не.

Люк го слушаше с половин ухо и разсеяно гледаше как лейтенантът повдига вцепененото рамо на Пиер, за да види дали под тялото няма нещо. Забеляза го. С набитото око на археолог.

— Какво е това?

— Къде? — попита Бийете.

— До лявата му длан.

Тука задържа Пиер в седнало положение, а Бийете освети с фенерчето си под него и извади някакво блокче кафяв лепкав материал с размерите на сноп от дузина моливи.

Тука си сложи ръкавица, взе го и го помириса.

— Какво е това, професоре?

Люк нямаше представа и отговори, че не е свързано с разкопките.

— Аз имам някои идеи, но засега ще ги запазя за себе си. Ще го дадем за анализ. Всичко ще бъде анализирано, можете да бъдете сигурен — натърти Тука.

— Трябва да знаете нещо — сети се Люк.

— Слушам ви.

— Снощи бях в Англия, в Кембридж. Някой се опита да ме прегази с кола. После избяга.

— И какво е мнението на полицията?

— Смятат, че най-вероятно бил пиян шофьор.

Тука сви рамене.

— А тази сутрин пътувах за среща с един учен, с когото работим. Преди да стигна до службата му, там стана експлозия. Имаше много жертви.

— Чух нещо по радиото. Днес ми е напрегнат ден. — Тука подсмръкна. — Ако изключим, че явно сте имали лош късмет, защо ми казвате всичко това?

— Защото може би всичко е свързано по някакъв начин. Подобни неща не се случват просто така.

— Защо не? През цялото време се случват какви ли не неща. Авторите на конспиративни теории си изкарват хляба, като събират случайни събития и ги нижат като различни мъниста в грозна огърлица. В моята част не правим подобни неща.

— Не можете ли поне да говорите с английската полиция? — настоя Люк. Извади от портфейла си визитката, дадена му от един от полицаите в Кембридж. Тука я взе и я прибра в джоба на ризата си, сякаш нямаше и намерение да я поглежда отново.

Откъм входа на пещерата се чуха далечни гласове.

— Въпреки всичко ще трябва да предпазим изображенията в пещерата — окаяно рече Люк. — Не можем да позволяваме да влизат хора без никаква охрана.

— Да, да — пренебрежително изсумтя Тука. — Сигурен съм, че можете да ни помогнете да постигнем баланс между нашите и вашите нужди. Може би ще трябва да съставим някакъв протокол.

От тунела към Свода на дланите се подаде глава, но не беше някой от жандармеристите.

А Марк Абенхайм.

На досадното му лице имаше кисело-сладка физиономия. При целия ужас наоколо имаше нещо, което явно му доставяше удоволствие.

— Ето къде сте били! — Люк се наежи от самодоволния му носов тон. — Казаха ми, че сте тук долу.

Огледа се, като примигваше нервно, и измрънка: „О, Господи!“ при вида на тялото на Пиер. Люк си спомни, че при предишното му посещение на Абенхайм му беше трудно да го гледа в очите. А сега го пронизваше с поглед като с лазерен лъч.

— Не очаквах, че ще се върна толкова бързо тук. Каква трагедия! Лично министърът праща своите съболезнования.