Глен Купър - Десетата зала

Тал стана по-деен и отпреди. Един ден водеше мъжете на лов и поваляше северен елен с едно хвърляне на копието. На следващия излизаше сам да събира растения. После отцепваше нови кремъчни пластини и учеше Убоас как да реже растенията, да смачква плодовете и да поставя каменната му купа във въглените на огъня, докато червената течност не заври и се превърне в извисяваща вода.

Усещаше привличане към магическото място, което бе открил при катеренето си по скалите, за да общува с предците — пещерата на Тал. Убоас отиде с него, за да го държи под око и да го пази. Той запали огън при входа на пещерата, после двамата седнаха и мълчаливо зачакаха нощта да се спусне над долината. Той я предупреди да го остави, когато започне гневът му.

После полетя.

И тя го наглеждаше, а по-късно трепереше, когато той изпадна в ярост и се втурна дълбоко вътре в черната пещера, като крещеше на предците да се покажат.

На следващата сутрин го нахрани с парчета еленово шкембе, печени на огъня и пълни със смлените треви, които бяха последното ястие на животното. Той й разказа за полета си и за създанията, които бе посетил като получовек, полуптица. Когато изяде храната си, стана и започна да крачи край входа на пещерата, докато краката му отново възвърнаха силата си.

Светлите стени на пещерата в най-външната част, до която стигаха лъчите на изгряващото слънце, заслепяваха очите му. Няколко стъпки по-навътре започваше пълен мрак. Помисли си за пътуването си. Отново беше с бизоните. И с конете. И с елените. И с мечките. Пред очите си, върху стените на пещерата, видя образите, които бяха съзрели ястребовите му очи, животните в цялото им великолепие и могъщество. Те изискваха уважение. Бизоните изискваха да ги почете.

Втурна се към огъня и грабна една овъглена съчка. Убоас го гледаше как се връща обратно при осветената стена и започва да рисува дълга извита линия на нивото на очите, успоредна на земята. Линията бе тънка и въгленът не се закрепваше добре, така че резултатът не му хареса — не беше по-добър от очертанията, които беше рисувал, докато седеше на коляното на майка си. Изрази на глас недоволството си. В пристъп на вдъхновение изсипа остатъците от извисяващата вода от каменната си купа и сложи в нея бучка еленова мас. Взе друга съчка със силно обгорял край и разбърка с нея маста, докато не стана черна и лепкава. После повтори извитата линия и този път тя стана дебела и плътна, прилепваше добре за скалата.

Работи мълчаливо цялата сутрин, като потапяше съчки в маста и рисуваше колкото с ръка, толкова и със сърце. Когато приключи, изсумтя и извика Убоас да дойде при него.

Тя ахна от онова, което се озова пред нея. Съвършен кон, истински и прекрасен като всяко живо създание. Препускаше, носеше се в галоп, устата му беше отворена, ушите — насочени напред. Тал му бе нарисувал гъста грива, която изглеждаше така истинска, че й се прииска да я погали и да усети мекотата й. Имаше пленително овално око с черен диск в центъра — пронизващо, всезнаещо око. Това бе най-прекрасното неодушевено изображение, което бе виждала някога.

Захлипа.

Тал я попита какво не е наред и тя му каза. Беше разчувствана от великолепието, но също така и уплашена.

От какво?

От тази нова сила, която притежаваше Тал. Сега той се различаваше от мъжа, когото познаваше преди. Извисяващата вода го бе превърнала в човек, който общува със света на духовете и предците, в шаман. Старият Тал беше изчезнал, може би завинаги. Сега тя се страхуваше от него. После истинската й тревога изригна в порой от сълзи. Щеше ли все още да я иска за негова партньорка? Щеше ли да продължи да я обича?

Той й даде отговора си. Да.

Когато най-сетне умря, бащата на Тал се бе превърнал в измършавяла торба кости. Отнесоха го на едно свещено място до реката, където високите треви и тръстиките плавно се спускат към водата, място, на което често бе идвал приживе, за да слуша гласа на реката. Тялото му бе положено на склона. Когато се отдалечи, Тал погледна за последен път назад. Старецът сякаш си почиваше. Ако се върнеше след два дни, щеше да завари само кости. А след три — нищо.

Издигането на Тал като водач на клана просто се случи. Нямаше церемония и изречени слова. Нямаха подобен обичай. Ако кланът имаше съмнения относно способностите му на водач, може би хората щяха да шепнат помежду си, но онези, които помнеха дядото на Тал, както и сбръчканият старец, който помнеше прадядо му, бяха на мнение, че Тал ще стане могъщ водач. Да, беше много млад, но пък бе лечител и пътешественик, който можеше да общува с дивата природа и със света на предците. И много се страхуваха от гнева на Тал, времето, когато никой не можеше да приближи до него и когато ставаше зъл и агресивен. Говореше се шепнешком и за някаква вълшебна пещера в скалите, която никой освен Тал и новата му партньорка Убоас не бил виждал.