Глен Купър - Десетата зала

Един ден Тал обяви, че ще поведе клана нагоре по скалите, за да видят сами онова, което го бе завладяло. Макар времето да беше хубаво, пътуването бе бавно, тъй като най-старите трябваше да се придвижват, подпирайки се на тояги, а Убоас бе трудна с дете в корема. Пристигнаха, когато слънцето бе най-високо в небето и къпеше реката с лъчите си. Тал стъкна огън на корниза и запали факла с меча мас, за да гори бавно и ярко.

Пристъпи в пещерата и кланът се затътри след него.

Светлината на факлата улесни преминаването в мрака. Хората му останаха потресени в съскащото сияние. Една млада жена извика уплашено, защото си помисли, че ще бъде стъпкана от конете от лявата й страна и бизоните отдясно. Малко момче се замая при вида на огромния черен бик, носещ се над главата му, и заскача, за да покаже на майка си какво е видяло.

Тал беше работил усърдно, подготвяйки това място. С благословията на баща си бе взел Убоас за своя партньорка и двамата бяха влезли в радостен ритъм. Когато не ловуваше дивеч или риба и не разрешаваше споровете между членовете на клана, той приготвяше от извисяващата вода и се качваше в пещерата с нея. Там пиеше тръпчивата червена течност, прекарваше нощта изгубен в света на сънищата и когато се връщаше при нея, изпълнен с енергия и възбуден, с горящи слабини, полагаше партньорката си върху бизоновата кожа, принадлежала някога на баща му, и се сношаваше с нея, докато и двамата не оставаха без сили. След малко сън беснееше за известно време като диво животно, докато тялото му не отслабваше и се изтощаваше от демонските мъчения.

А после идваше на себе си пречистен и започваше да рисува.

Черпейки от наученото през детството за смесване на стрити цветни камъни и глини, той приготвяше чудесни ярки бои, като ги пригоди чрез опит и грешка да се задържат добре към прохладните влажни стени.

Не беше достатъчно да рисува очертанията, както правеха хората преди. Виждаше животните в живи цветове и искаше да ги предаде точно по този начин. Избираше местата по светлината на лампите, които сами по себе си бяха също откритие. Използва уменията си на каменоделец да изработи плитка, подобна на черпак лампа от варовик, в която слагаше меча мас, смесена с хвойнови клонки. Когато се запалеха, клонките светеха дълго с жълт пламък. Убоас му светеше, докато той работеше.

Вземаше предвид и характера на стените. Ако някоя издатина му напомняше за конска задница, рисуваше задница. Ако вдлъбнатина му приличаше на око, там поставяше окото. И винаги забелязваше как светлината на лампата играе върху повърхността на скалата. Обичаше чувството за движение, което можеше да постигне със светлини и сенки.

Рисуваше очертанията на животните с мас и въглен или с бучка магнезий, но желанието му да улови истинските им цветове го караше да измисля начини да полага охри и глини по стените по такъв начин, че плътно да покрият повърхностите. Когато не успя да постигне търсения ефект с ръце, намери радикално решение, основаващо се на вярата му, че призванието му е да вдъхне живот в стените на пещерата чрез виденията си.

Дъх.

Първия път Убоас го помисли за полудял и се опита да го спре. Той смеси в каменна купа охра и глина, добави вода и слюнка и напълни със сместа устата си. Задъвка я, жабуркаше се с нея и когато плътността му се стори подходяща, сви устни, застана на крачка от стената и изплю цвета в облак малки капчици, като използваше дланта си като шаблон, за да оформи боята според очертанията. Когато искаше да изобрази козината на животното, му дойде вдъхновение да духа боята през надупчена кожа, за да оформи от струята малки точки. Беше бавна и усърдна работа, но той беше щастлив дори когато Убоас му се подиграваше ту за червения му език, ту за черните устни.

Хората от клана шепнеха и мърмореха, докато Тал ги водеше от изображение на изображение, от стена на стена. Животните на Тал имаха цялата жизненост и цветовете на животните, които познаваха така добре. Конете бяха черни и на точици, бизоните бяха изобразени в черно, червено и кафяво, гигантският бик бе черен като нощта.

Вдигна лампата в лявата си ръка, докосна гордото си сърце с дясната и обяви, че това е само началото на дългия път на Клана на бизона. Пещерата беше огромна, толкова дълга, че надхвърляше въображението им, по-тъмна и по-студена от всяко друго място на света. Каза им, че тя е дар от предците и света на духовете за него, а тъй като е водач на клана, тя е дар за тях, за да я направят свое свещено място. Ще да продължи да рисува всички важни животни, докато е жив. И ще обучава младите момчета. Отсега нататък те ще стават мъже в тази пещера. Момчетата ще пият извисяващата вода, за да се научат да бродят свободно сред създанията на земята и да се учат от тях. Той ще им покаже как да рисуват онова, което виждат. Пещерата ще бъде най-свещеното място на света и ще принадлежи единствено на Клана на бизона.