Глен Купър - Десетата зала

Старите кимнаха в знак на съгласие и всички останали ги последваха. Наистина, бяха обичали бащата на Тал, но неговият син бе водач, какъвто не бе имало в дългата история на клана.

Тал и Убоас си тръгнаха последни. Той тъкмо се канеше да угаси лампата с шепа пръст, когато Убоас бръкна в кесията на колана си от конски косъм и извади нещо от нея. Даде му го. Беше малка статуетка на бизон, която беше изваяла от зъба на животното, убило брат му. Тал изправи изображението в дланта си и вдигна лампата, за да го разгледа по-добре. После нежно положи едрата си длан върху главата си и остана така, докато накрая тя се разсмя и му каза, че старците ще паднат от корниза, ако не им помогнат.

Кланът се бе пръснал отвън и чакаше Тал. Той примигна от ярката слънчева светлина и спря за момент, докато очите му привикнат. Момчето Гос изведнъж посочи към долината, далеч зад реката. Очите на Тал се фокусираха към движещите се фигури — малки като мравки, но безспорно двукраки. Някакво племе се движеше през саваната, дебнейки група северни елени, които сякаш не усещаха присъствието им.

Малките фигури в далечината явно видяха или усетиха нещо, защото една от тях започна да сочи с копие нагоре към скалите. Доколкото Тал успя да види, цялата група от близо десетина души насочи копия и започна да подскача като бълхи. Намираха се прекалено далеч, за да ги чуят, явно бяха започнали да крещят, защото северните елени побягнаха. После фигурите също се затичаха към зелената гора.

Един от младежите от Клана на бизона, ловец и луда глава, отстъпващ единствено на Тал по умело хвърляне на копие, започна да призовава останалите на война. Северните елени принадлежаха на тях. Трябваше да прогонят натрапниците веднъж и завинаги.

Тал кимна, но изтъкна, че непознатите са твърде далеч, за да могат да предприемат нещо, ала в сърцето си нямаше нищо против да не им обръща внимание. Днес бе радостен ден на духовно отдаване. Щеше да има други дни, в които да се безпокоят за хората сенки.

Минаха много години.

Всеки ден, в който не ловуваше, не лекуваше или не помагаше на клана си, Тал прекарваше в пещерата, рееше се и рисуваше. И два пъти в годината, преди лова на бизона, събираше момчетата на подходяща възраст. На жълтото сияние на хвойновите лампи кланът се събираше в Залата на лова на бизони с мистичните изображения на двете стени, където човекът птица стоеше сред стадото препускащи бизони и избраното животно бе пронизано от копие, а вътрешностите му се изсипваха. Избраните момчета изпяваха молитва към предците. Отправяха молбите си със своите високи чисти гласове, а кланът в ролята на предците отговаряше с ниски, далечни ехтящи звуци.

След това Тал даваше на момчетата по една голяма глътка от извисяващата вода и кланът ги гледаше как пеят, докато са в състояние да се държат на краката си, а после биваха повеждани в транс от Тал към дълбините на пещерата, покрай фантастичните, ярко изрисувани лъвове, мечки, елени и космати мамути. Момчетата се взираха изумени и по огъня в очите им Тал разбираше, че се реят редом със създанията, достатъчно близо, за да усетят топлината на телата им, да слеят душите си с техните. Пещерата изчезваше, стените изчезваха, момчетата минаваха през тях подобно на човек, минаващ през стена от вода към някакво място от другата страна на водопада. А после, когато виденията им се превръщаха в гняв, момчетата крещяха едно на друго и се биеха известно време, но старите винаги се грижеха да не пострадат.

Убоас роди само две деца, момчета, после стана безплодна въпреки желанието на Тал да има многобройно потомство. Никакви призиви към предците не направиха утробата й отново плодородна. Но пък и двете му момчета преживяха първите години и растяха здрави и силни. В живота на Тал нямаше по-щастливи моменти от онези, в които посвети собствените си синове и за първи път ги заведе в пещерата. По-големият, Мем, беше негов любимец и Тал изля знанията си в него по начина, по който жената налива новороденото с мляко. Момчето щеше да стане шаман и бъдещ водач на клана.

Мем се учеше бързо и като художник почти не отстъпваше на баща си. Двамата работеха рамо до рамо, създавайки прекрасните изображения. Ден след ден, месец след месец баща и син построяваха платформи от дървета и лози и се качваха на тях, за да достигнат високите стени и таваните. И така покриваха с рисунките си зала след зала.

Един ден в началото на обучението си момчето направи грешка. Плюеше червена охра върху протегнатата си длан, като използваше ъгъла между палеца и китката си, за да направи меката извивка на задния крак на един елен. Несигурната платформа се люшна под него и за момент го разсея, и вместо върху стената, по-голямата част от боята попадна право върху опакото на дланта му, като я боядиса в оранжево и червено. Когато махна ръка от стената, върху нея остана идеален отпечатък на дланта и разперените пръсти. Момчето трепна и зачака баща му да го нахока, но вместо това Тал остана доволен. Реши, че отпечатъкът на ръката е великолепен и тутакси самият той опита техниката.