Глен Купър - Десетата зала

Виктория обиколи, огледа апартамента и обяви:

— Не се е връщала. Сигурна съм.

В портфейла си Люк още пазеше една визитка от следователите в Кембридж.

— Мисля да се обадя в полицията.

Четвъртък сутринта

Париж изглеждаше девствено чист в безизразната студена светлина на есенното утро. Докато таксито караше Люк от хотела му в центъра на изток към периферията, кварталите ставаха все по-мръсни и опушени, докато не се озоваха в предградията, в Монтрьо, където ако напрегнеш очи, може и да забележиш Айфеловата кула, блестяща като искрица надежда на западния хоризонт.

Излязоха от булевард „Руже дьо Лиз“ и продължиха през район, където черните лица бяха колкото белите. Чернокожи се изкачваха по стълбите на една стара католическа църква в средата на многолюден квартал.

Люк никога не се беше срещал с бащата на Пиер, но Филип Берева явно го познаваше, защото се втурна надолу по стъпалата веднага щом Люк освободи таксито.

Прегърнаха се. Макар Люк да беше висок, Филип се извисяваше с цяла глава над него и имаше същата атлетична фигура като на сина си. Лицето му бе набръчкано от възрастта. Носеше костюм с жилетка и часовник на златна верижка, елегантно връщане към друга епоха и място. Люк знаеше, че човекът е бил доктор в Сиера Леоне, но не е успял да получи сертификат във Франция и трябвало да се задоволи с по-скромната работа на техническо лице в болница. Въпреки това Люк се обръщаше към него с „докторе“.

Църквата вече беше претъпкана. Люк беше отведен на предната скамейка, където му беше запазено почетно място. Опечалените изобщо не криеха скръбта си като близките и роднините на Джеръми. Чуваха се неприкрити ридания и плач, а когато ковчегът на Пиер бе посрещнат от свещеника, който го поръси със светена вода и започна да пее De Profundis, през църквата премина цунами от скръб.

След това нямаше въпроси какво се е случило, сякаш Божията воля беше универсално обяснение, напълно успокояващ балсам. Родителите и роднините искаха Люк да знае, че Пиер е умрял, докато е вършел нещо, което е обичал повече от всичко друго на света, и че за него е било чест да бъде ученик на изтъкнатия професор Симар.

На Люк не му оставаше друго, освен да ги прегърне, да ги увери с няколко думи колко специален е бил Пиер за него, и да им каже, че при входа на пещерата Руак ще бъде поставена плоча с името му.

Люк отново беше в такси и пътуваше обратно към града, изтощен от скръб. Провери гласовата си поща; нямаше нищо, затова се обади на детектива в Кембридж, с когото бе говорил предишната вечер за Сара. Той беше обещал да провери дали в полицейските доклади за инциденти и в регистрите на местните болници се споменава името Сара Мелъри.

Намери детектива на мобилния му номер. Човекът изглежда бързаше и беше разсеян, явно зает с нещо. Каза, че в полицейските съобщения и записите на „Бърза помощ“ и болниците няма нищо за професор Мелъри, но Люк можел да бъде сигурен, че ще бъде уведомен, ако нещо се промени. Люк нямаше как да е сигурен дали детективът изобщо е направил подобна справка. Като едното нищо можеше да лъже. А когато го попита дали има някакво развитие в разследването на експлозията в Сайънс Парк, полицаят хладно го препрати към уебсайта на кеймбриджката полиция. Толкова по въпроса.

Люк се бе запознал със служителите на Юг на панихидата и когато се появи отново в офиса на „Реставраторско бюро Юг Пино“ на Рю Божон, нямаше нужда да се повтарят думите за мъка и загуба. Чувствата бяха изписани на лицата на всички; излишно бе да се отронват и от устните им.

Дори изпълнената с живот Марго не успя да предложи нещо повече от слаба усмивка. Последва я покрай кабинета на Юг, който бе запечатан като мавзолей, до кабинета на Исак Мансон по-нататък по коридора. Секретарката обясни, че Исак идва, и му предложи кафе.

Когато се върна с подноса, Люк я попита как върви работата.

— Не много добре. Исак може да обясни по-подробно.

— Носеше нещо и отвори длан да го покаже, сякаш беше бижу или някаква реликва. Мобилният телефон на Юг. Малък, тънък и модерен, точно като него. — Полицията го върна. Може би не трябваше, но го прегледах. Имаше няколко прелестни снимки на теб и Юг с две жени.

— А — промълви Люк. — Вечерята ни в Дом. Последната му вечер.

— Всички изглеждате толкова щастливи. Искаш ли ги?

Люк помълча, помисли си за тъгата, която ще му донесат, но каза, че ги иска.

— Ще ти ги пратя по електронната поща, ако нямаш нищо против — предложи Марго и си тръгна разплакана.