Глен Купър - Десетата зала

Тя дойде от Аржантьой в теглена от коне каруца в компанията на няколко монахини.

Макар и облечена в простата дреха на сестра, Елоиз бе също толкова пленителна, колкото я помнеше.

Бяха заобиколени от последователите си и не можеха да се прегърнат. Докосване на ръце, нищо повече. Беше достатъчно.

Абелар забеляза, че разпятието й е по-голямо от тези на спътничките й.

— Значи вече си приора — отбеляза той.

— А ти — абат, сир — изтъкна тя.

— Явно сме достигнали до високи постове — подигравателно подхвърли той.

— За да служим по-добре на Христа — каза тя и сведе очи.

През нощта отиде при нея в малката къща, която бе построил. Тя протестира. Заспориха. Погледът му бе безумен, говореше много бързо и отнесено, беше убедителен, но говореше припряно, без прекъсванията на нормалния разговор. По-рано същата вечер бе пил от чая на просветлението. Не беше нужно тя да научава това. Времето го притискаше. Скоро настроението му щеше да се пресече, а той не искаше тя да го вижда в това състояние.

Умът и езикът й бяха остри и хапливи както винаги. Кожата й беше по-бяла и от най-финия мрамор в салона на чичо й Фюлбер. Много малка част от нея се показваше изпод грубата целомъдрена дреха. Той я бутна на леглото и се хвърли отгоре й, като я целуваше по шията и бузите. Тя го отблъсна и го укори, но после отстъпи и също го целуна. Той задърпа грубата тъкан, която я покриваше до глезените, и оголи бедрата й.

— Не можем — изстена тя.

— Ние сме съпруг и съпруга — задъхано избъбри той.

— Вече не.

— Все още да.

— Ти не можеш — заяви тя и тогава усети възбудата му върху крака си. — Как е възможно? — ахна. — Какво е станало с твоето нещастие?

— Казах ти, че има начин да бъдем отново мъж и жена — каза той и вдигна дрехата й високо над кръста.

Двуличие.

Тежеше върху им. Тя бе невяста на Христа. Той бе дал монашеските обети, а те включваха и целомъдрие. И двамата имаха мощни умове и познаваха напълно религиозните, етичните и духовните последици от действията си. Но въпреки това не можеха да спрат.

Няколко пъти седмично след сутрешната молитва Абелар се оттегляше в къщата си, пиеше от чая на просветлението и в полунощ отиваше при нея. Понякога тя казваше „не“ — но само в началото. Друг път не произнасяше нито дума. Но всеки път се съгласяваше и двамата си лягаха като мъж и жена. И всеки път, след като свършеха, той я оставяше разплакана и разкъсвана от угризения. Когато беше сам, той също се молеше горещо за опрощение на греховете си.

Връзката им можеше да продължи без никакви смущения. Той беше скопец. Всички го знаеха. Поради тази прищявка на съдбата отношенията им не можеха да бъдат обект на подозрения и упреци.

Но въпреки това връзката им не можеше да продължи. Накрая Бог се оказа по-силен от похотта им. Чувството за вина ги разкъсваше и заплашваше здравия им разум. Прикриването на тайната ги смазваше. Тя сподели, че се чувства като крадец в нощта, и той не можеше да не се съгласи с нея. Абелар винаги настояваше да я остави след любенето им заради тъмната страна, която го обхващаше. Не искаше тя да става свидетел на това. И после бягаше в гората, преди яростта да го обземе. Там удряше дърветата с тояги и бъхтеше земята с юмруци, докато болката не го принуждаваше да спре и докато облакът не се разсееше.

Тези цикли на грях и разкаяние ги превърнаха в двойка волове, впрегнати във вършачка, които непрекъснато се въртяха и въртяха, без да стигнат доникъде. Докато лежаха изтощени след любенето, двамата се питаха един друг, нима не се бяха посветили на по-висши цели.

След време, въпреки непреодолимото си желание и привързаност, той я замоли да се върне в Аржантьой и тя с нежелание се съгласи.

Продължиха да си пишат десетки писма, да изливат душите си върху пергамента. Никое не въздейства на Абелар повече от онова, което препрочиташе всеки ден до края на живота си:

Ти искаш от мен да се откажа от дълга си и да принадлежа изцяло на Бог, на когото съм посветена. Как мога да направя това, когато ме плашиш с опасенията си, които мъчат ума ми денем и нощем? Когато злото ни заплашва и е невъзможно да го избегнем, защо да се отдаваме на безполезния страх от него, който е по-мъчителен и от самото зло? Каква надежда ми остава, след като те загубих? Какво може да ме задържи на земята, когато смъртта ми отнеме всичко, което ми е било мило тук? Отказах се без трудности от всички наслади в живота, запазвайки единствено любовта си и тайното удоволствие да мисля непрекъснато за теб и да научавам, че си жив. И в същото време, уви! — ти не живееш за мен и не смееш да ме приласкаеш дори с надеждата, че ще те видя отново. Това е най-голямото ми нещастие. Небето ми заповядва да се отрека от фаталната си страст към теб, но — о! — сърцето ми никога не ще може да се съгласи с това. Сбогом.