Глен Купър - Десетата зала

Елоиз докосна кокалестото рамо на Абелар.

— Събуди се, скъпи. Дошли са да те видят. Твоят стар… — Погледна въпросително към Бернар.

— Да, наречи ме негов стар приятел.

— Старият ти приятел Бернар от Клерво е дошъл да бъде с теб.

Немощната, подобна на пухтене кашлица показа, че се събужда. Бернар изглеждаше шокиран от вида му — не защото беше кожа и кости, а защото изглеждаше толкова млад.

— И Абелар също! — изсъска той.

Бартомио стоеше в ъгъла, скръстил ръце на гърдите си. Кимна.

Абелар успя да се усмихне. Беше се научил да шепне, използвайки повече гърлото си, отколкото диафрагмата, за да не предизвика пристъп на кашлица.

— Да не си дошъл да пуснеш тежест на главата ми и да ме довършиш? — пошегува се той.

— Дойдох да изразя уважението си.

— Не винаги си давах сметка, че ме уважаваш.

— Като човек имаш цялото ми уважение.

— А възгледите ми?

— Те са друг въпрос. А и вече приключихме с тези спорове.

Абелар кимна.

— Запозна ли се с Елоиз?

— Едва сега.

— Тя е добра игуменка.

— Сигурен съм.

— И добра жена.

Бернар премълча.

— Обичам я. Винаги съм я обичал.

Абатът се усмихна смутено.

Абелар помоли двамата с Бернар да останат насаме и когато Елоиз и Бартомио се оттеглиха, му направи знак да приближи.

— Мога ли да ти кажа нещо като приятел на приятел?

Бернар кимна.

— Ти си велик човек, Бернар. Изпълняваш всички тежки религиозни задължения. Постиш, бдиш, страдаш. Но не понасяш лесните — ти не обичаш.

Старецът се свлече на стола до леглото и очите му се напълниха със сълзи.

— Любов. — Произнесе думата, сякаш беше на някакъв чужд език. — Може би си прав, стари приятелю.

Абелар му намигна лукаво.

— Прощавам ти.

— Благодаря — отвърна Бернар с нотка на веселие. — А искаш ли ти да се изповядаш пред мен?

— Не съм сигурен, че ми е останало време да изповядам всичките си грехове. Не сме се виждали от онази нощ в Руак, когато пийнахме малко чай.

— Да, чаят.

Абелар получи пристъп на кашлица и изцапа кърпата с кръв.

— Нека да ти разкажа за чая — рече той, след като отново овладя дишането си.

Два дни по-късно Абелар беше мъртъв.

Елоиз откара тялото му обратно в „Параклет“ и го погреба на една малка могилка недалеч от параклиса.

Самата тя доживя до дълбока старост и през 1163 г., според собствената й воля, беше погребана до него, сигурна, че двамата ще почиват вечно един до друг.

Вторник, по обяд

Пътуването до Пале Роял беше кратко и не даде на Люк много време да размишлява върху чутото току-що.

Възможно ли бе да има връзка между ръкописа от Руак и хаоса и касапницата от настоящето? Как можеше чудатият разказ на един монах от дванайсети век за отвари и монашески интриги да премине през столетията и да засегне неговия живот?

Когато приключи с превеждането от латински, Исак беше много развълнуван.

— Знаеш ли, Люк, не зная за какви бъркочи и варива пише Бартомио, но независимите сведения на очевидец за романа между Абелар и Елоиз са безценни — каза той.

— Трябва да си сложа търговската шапка. Ако ръкописът се намери, с най-голямо удоволствие бих посредничил за продажбата му на някой музей или на държавата.

— Надявам се да се намери. Но така или иначе, решението ще бъде на манастира. Томът е негова собственост.

Исак кимна и обеща на Люк, че ще се свърже с него веднага щом получи нов дешифриран текст. Разбраха се да се видят и на вечеря. Щяха да ядат и пият в памет на Юг. И двамата искаха този прощален помен.

За пореден път се опита да открие Сара по телефона — това вече се бе превърнало обсебващ и безплоден навик. Обедният трафик не бе натоварен. Плас дьо ла Конкорд бе широк и великолепен както винаги. Погледна разсеяно кокалчетата на ръката си. Зачервяването бе намаляло още повече; новите хапчета определено действаха. Чувстваше се едва ли не виновен, че ги гълта. Бяха загинали хора. Сара беше изчезнала, а той се грижеше за някаква си незначителна инфекция. Ядоса се на себе си и в следващия миг гневът премина в меланхолия, сякаш някой бе превключил някакъв физиологичен ключ. Скри лице в длани и разтърси глава, за да пропъди демоните. Но не можеше да си позволи да се въргаля в собственото си нещастие. Имаше работа за вършене.

Морис Барбие се беше съгласил веднага да се срещне с него. Този човек се беше сраснал с преструвките си. Докато Айнщайновата коса и вратовръзка го бяха карали да изглежда донякъде като денди на средна възраст, на стари години започнаха да му отиват. Кабинетът му в министерството също беше израз на несъзнателната му показност — претъпкан с най-различни архаични артефакти и предкласически произведения на изкуството, заети от хранилищата на Лувъра, екстравагантен спектакъл, който с напредването на възрастта започваше да изглежда все по-малко нелеп.