Глен Купър - Десетата зала

— Разбира се. Имам една молба, полковник. Един от професорите в екипа ми е изчезнал. Сара Мелъри, американка, работеща в Лондон. Беше в Кембридж с мен в понеделник сутринта, заедно пътувахме към сградата, когато стана експлозията. После посетихме един от по-страдалите в болницата. Там я оставих. Оттогава никой не я е виждал или чувал. Човекът, когото посетихме, беше свързан с Руак. Умрял неочаквано през нощта във вторник, след като бил посетен от мъж с френски акцент. Всичко това е свързано, не зная как, но е свързано! Полицията в Кембридж знае за изчезването на Сара, но не прави нищо. Моля ви, съобщете на Скотланд Ярд. Моля ви!

— Ще се обадя — увери го Тука и добави строго: — По обяд, професоре. В кабинета ми.

Люк затвори и впери поглед в стената.

Някой е искал да взриви пещерата ми.

Пещерата Руак, преди 30 000 години

Тал се събуди, целият плувнал в пот, все още усещащ вкуса на извисяващата вода. Опита се да си спомни какво се бе случило току-що, но не успя.

Опипа между краката си и погали възбудения си член. Убоас беше само на няколко стъпки от него, лежеше на великолепната кожа на последния бизон, който бяха убили. Спеше завита с еленова кожа и не се чувстваше добре. Можеше да я събуди и да задоволи нуждата си, но предпочете да я остави да спи, докато светлината на утрото не надникне в пещерата.

Продължи да се гали, докато не се задоволи, после се уви в кожи, за да се предпази от нощния мраз. Прокара длан по собствената си бизонова кожа, която бе започнала да става тънка и рехава. Беше убил животното на младини. Не бе първата му жертва, а втората — първият трофей беше за баща му, а този можеше да задържи за себе си. Спомняше си как хвърли копието. Все още го виждаше да лети бързо и право, кремъчният връх се заби точно между ребрата и проникна дълбоко. Помнеше го съвсем ясно, макар да се бе случило преди много време.

Докато гладеше настръхналата между пръстите му животинска козина, споменът за летенето се върна — внезапно, подобно на ослепителна светкавица, сякаш беше погледнал право към слънцето. Започна да трепери.

Летеше над стадо бизони, достатъчно близко, за да може да докосне с ръка мощното мускулесто рамо на едно от животните. Както винаги, ликуваше от свободния полет, от честта да се движи със стадото, да бъде част от него. В удоволствието си протегна максимално ръце и разпери пръстите си на вятъра.

В следващия миг долови как го приближава някакво странно, чуждо присъствие. Винаги бе летял сам, но сега усети, че в царството му навлиза още някой или нещо. Обърна глава и го видя.

Дълга, гъвкава фигура се спускаше надолу към него подобно на ястреб върху плячката си.

Имаше глава на лъв и тяло на човек. Ръцете бяха долепени до тялото, позволявайки му да разсича въздуха като копие. И това копие бе насочено право към него.

Размаха ръце да набере скорост, но не можеше да лети по-бързо. Стадото бизони се раздели, едната половина тръгна надясно, другата — наляво. Тал искаше да ги последва, но не можеше да промени посоката. Летеше сам, ниско, високите треви на равнината гъделичкаха голото му тяло. Човекът лъв приближаваше все повече и повече. Тал го видя как отваря уста и изръмжава, и си представи усещането от горещата му слюнка върху плътта си миг преди зъбите да се впият в крака му.

Скалите приближаваха, а зад тях беше реката.

Не знаеше защо, но вярваше, че ако успее да пресече реката, ще бъде в безопасност. Трябваше да пресече реката.

Човекът лъв го настигаше. Беше отворил паст, готов да сключи челюсти.

Тал беше при скалите.

Ето я и реката, искряща ивица под лъчите на слънцето.

Усети капка гореща слюнка върху глезена си.

И се озова отново в пещерата.

Замисли се за значението на преживяното. Предците го предупреждаваха, нямаше съмнение в това. Трябваше да си отваря очите на четири, но винаги го правеше. Такава бе отговорността на водача на Клана на бизона. Трябваше да защитава хората си. Но кой щеше да защитава него?

Пресегна се да докосне Убоас, но пръстите му достигнаха само до постелката й. Честта за смъртта на този бизон се падна на сина на неговия син Мем. Изключителният млад мъж, който в чест на дядо си носеше името Тала, приличаше много повече на Тал, отколкото Мем щеше да прилича някога.

Тала се интересуваше от растенията и лечителството, беше чудесен майстор на кремъчни оръдия и имаше способността на Тал да улавя силата и великолепието на галопиращ кон в плавните очертания с въглен или графит. Тал винаги беше обичал момчето като свой втори син, защото, за жалост, истинският му втори син Кек един ден беше отишъл на лов сам, както обичаше, за да докаже на баща си за пореден път своята храброст. Кек беше непрекъснато шевен и обезсърчен, избухваше срещу по-големия си брат и дори срещу баща си, липсваше му характер да бъде втори син. Така и не се върна от онзи лов. Търсиха го, но не откриха нищо. И това стана преди много време.