Глен Купър - Десетата зала

Искаше му се да заспи мъртвешки черен сън без сънища в тишината на пещерата и дълбините на нощта. Чисто бягство в нищото, почивка от страховете и опасенията — това щеше да е истински дар, но Тал не можеше да заспи. Трябваше скоро да се махне, за да спести на Убоас яростта си.

Опита се да мисли за радостни неща, за гордостта от сина си Мем, за любовта към внука си, за увереността, че Кланът на бизона ще бъде в добри ръце благодарение на излязлото от слабините му. Но после го налегнаха старите мисли — черни мисли, които започваха да помрачават ума му. Те бяха предвестникът на гнева на Тал.

Беше се промъкнал в него по начина, по който човек се промъква към северен елен, докато пие вода от някое езерце.

Един ден преди години осъзна, че Убоас старее, а той — не. Отначало му беше лесно да пропъди тази мисъл, но с течение на времето в косата й се появиха бели кичури, а гладката й като птиче яйце кожа да се набръчка. Някога стегнатите й гърди се отпуснаха. Започна да ходи с накуцване и често пазеше коленете си и ги натриваше с лапа, която й приготвяше Тала.

Синът му Мем също старееше. Със смяната на сезоните и годините Мем започна да прилича повече на негов брат, отколкото на син, а сега изглеждаше още по-възрастен. Тал предполагаше, че след време ще изглежда на една и съща възраст с внука си.

Всъщност, всичките му хора старееха пред очите му. Старите умираха, младите остаряваха, раждаха се нови. Цикълът на живота продължаваше за всички тях.

Сякаш реката на времето бе спряла за Тал, но си течеше за всички останали.

Старците в клана обсъждаха тази загадка на малки групи, младите говореха за нея по време на лов. Жените си шепнеха, докато шиеха кожи, режеха дивеч или чистеха риба.

Тал беше водач, различен от всички други. Обичаха го заради силата и способностите му, заради закрилата, която осигуряваше на клана. И се страхуваха от него заради властта му над времето.

Убоас стана тъжна и необщителна. Тя бе партньорката на водача, но положението й бе помръкнало през годините, откакто първо стана безплодна, а след това започна да грохва все повече. По-младите жени без мъже гледаха жадно мускулестото тяло на Тал и тя предполагаше, че той може да й кръшне и да легне с тях.

Но никой не бе по-разтревожен от Мем. На него се падаше да стане водач на клана и той отчаяно желаеше това да се случи. Винаги беше обичал и почитал Тал, но с времето се превърна по-скоро в негов съперник. Сега изглеждаше по-стар от собствения си баща и си представяше как умира преди него и никога не застава начело на племето.

Баща и син почти не разговаряха. Рядко си разменяха я дума, я изсумтяване. Тал бе по-близък с внука си заради желанието си да има обичащ син и сега Тала рисуваше с дядо си в свещената пещера. Мем негодуваше срещу това. На младини той беше избраният да рисува редом с баща си, той бе направил първия от многото отпечатъци от длани, които така се харесваха на Тал. А сега тази чест бе дадена на Тала. Мем можеше да се гордее, но вместо това ревнуваше.

Когато идваше време за инициация, момчетата от Клана на бизона продължаваха да се събират в пещерата, да пият от купа извисяваща вода и после, когато можеха да стоят на краката си, Тал ги отвеждаше дълбоко навътре, за да отдадат почит на създанията, заслужаващи тяхното уважение.

Най-вече на бизоните, техните духовни роднини в света на животните, техните братя.

На конете, които никога не можеха да бъдат завладени поради бързината и хитростта им.

На мамута, който караше земята да трепери, който можеше да унищожи всеки враг със замахване на бивните си и не се страхуваше от нищо, дори от човека.

На мечките и лъвовете, властелините на нощта, които по-често убиваха човека, вместо да станат негови жертви.

Тал никога не рисуваше северни елени. Макар да се срещаха в изобилие, те бяха глупави и лесни за убиване. Не заслужаваха уважението му. Те бяха храна. Не отдаваше почит и на нисшите животни — мишката, полевката, прилепа, рибата, бобъра. Те бяха за ядене, не за възхвала.

Тал пиеше редовно от извисяващата вода, по пет или шест пъти на всеки лунен цикъл. Извисяването му даваше мъдрост. Даваше му доволство. Носеше наслада. И след време той стигна до неизбежното заключение. Започна да подозира, че напитката го поддържаше жизнен и млад, докато другите остаряваха. Започна дори да харесва начина, по който се чувстваше по време на гнева. Предполагаше, че предците го чуваха, когато крещеше яростно. Той беше могъщ и от него се бояха.