Глен Купър - Десетата зала

Нямаше да ограничи тази практика, нито пък да я направи общодостъпна. Той бе над всички останали. Той бе Тал, водачът на Клана на бизона и пазител на свещената пещера. Докато тревите растяха, лозите пълзяха и плодовете зрееха, щеше да прави своята гореща червена вода в купата на майка си. И щеше да лети.

Кланът се установи на нов летен лагер до един остър завой на реката, където рибата бе в изобилие и земята съхнеше бързо след дъжд. На това място скалите се издигаха високо зад тях и защитаваха гърба им от всичко освен от най-пъргавите мечки. Основните източници на тревога се намираха нагоре и надолу по течението и вечер по-младите стояха на стража. За да стигнат добри места за ловуване, трябваше да вървят дълго надолу по течението, където скалите постепенно се снижаваха, но иначе мястото беше добро и не много далеч от пещерата на Тал.

Първият знак за тревога дойде, когато един ястреб престана да лети напред-назад над скалите и се премести над реката, където започна да описва тесни кръгове надолу по течението.

Тал го забеляза. Прикрепваше кремъчно острие към еленов рог, за да си направи нов нож. Остави дългото сухожилие и се загледа в птицата. После някакво ято птици внезапно излетя недалеч от лагера. Тал остави работата си и се изправи.

Откакто беше станал водач, кланът бе увеличил броя си. Сега бяха почти петдесет души. Извика ги да излязат от навесите си и да го изслушат. Може би идваше беда. Мем трябваше да поведе група от най-силните мъже и да разузнае.

Мем почти се изненада, че задачата е възложена на него, а не на Тала, но прие това като знак за благоволение и ентусиазирано грабна копието си. Избра шестима младежи и собствения си син, но Тал се намеси и настоя Тала да остане в лагера. Мем се разгневи. Това беше послание към клана, че той е заменим, но не и безценният Тала. Въпреки това се подчини и пое с воините си.

Тала попита защо не му е позволено да отиде с тях. Тал се извърна и не отговори. Заради видението му, разбира се. Нещо щеше да се случи. Усещаше го. Нямаше намерение да излага на опасност и сина, и внука си. Кланът щеше да има нужда от нов водач, а за Тал това означаваше, че той трябва да бъде от неговото потекло.

Всички зарязаха работата си, за да гледат и да чакат завръщането на групата. Мъжете приготвиха копия и брадви. Жените привикаха децата при себе си. Тал крачеше по отъпканата трева, наблюдаваше ястреба, вслушваше се в крясъка на птицата, душеше вятъра.

След дълго чакане се чу вик. Човешки вик. Не на страх или страдание, а възвестяващ нещо. Мъжете се връщаха. Имаше новини!

Мем се появи пръв, дългите му крака бързо стопяваха разстоянието. Беше задъхан, но държеше копието си ниско, а не готово за мятане.

Извика нещо, което потресе хората, а на Тал му се зави свят.

Кек се е върнал!

Брат му. По-малкият син на Тал. Върнал се е!

Появиха се и другите съгледвачи. Техните копия обаче бяха вдигнати и те се оглеждаха нервно назад.

Кек се е върнал, обясни Мем, но не идваше сам.

Идваше с хората сенки.

Тал попита дали е техен пленник, но според Мем не беше. Тал попита защо се е върнал. И какво прави с другите.

Мем отвърна, че Кек щял лично да разкаже на Тал. Предложил да дойде сам. Хората сенки нямало да влизат в лагера им.

Тал се съгласи и Мем се втурна обратно и изчезна във високата трева.

А бащата използва малкото оставащо му време да се подготви за срещата с блудния си син.

Когато се появи отново, Мем беше с човек, когото Тал разпозна моментално, но в същото време му бе чужд.

Мъжът имаше сините очи, заобленото чело и характерния стърчащ нос, отличителен белег за рода на Тал.

Косата му обаче беше различна, маса от черни, сплетени плътни опашки, а брадата му бе дълга и рошава, стърчеше във всички посоки и правеше лицето му да изглежда по-голямо, отколкото беше в действителност. Дрехите му също бяха различни. Хората от Клана на бизона предпочитаха гамаши и ризи от мека еленова кожа, съшити със сухожилия. Кек носеше груба кожа от северен елен, дрехата му беше от едно парче, стегнато на кръста от плетен колан. Копието му бе тежко и дебело, по-късо от онова, с което бе тръгнал преди толкова много години.

Беше станал един от тях.

Имаше история за разказване и Кек я разказа, без да се смущава от необичайното си завръщане. Отначало се запъваше на думите — знак, че дълго време не бе използвал родния си език. А когато се отпусна, предаде историята си с бързи и насечени изрази — чат, чат, чат, също като човек, отцепващ пластини от кремъчно ядро.