Глен Купър - Десетата зала

Ръката на Тала бе счупена, но не знаеше дали от удара, който бе нанесъл, или от нещо друго. Изтича на светло, като крещеше тревога. Тал бе мъртъв. Хората сенки го нападнали. Трябваше да отмъстят.

Бързо и брутално мъжете от Клана на бизона се нахвърлиха върху уплашените неандерталци. Тъй като те бяха принудени да оставят копията си в лагера, не след дълго всички те, всеки мъж, жена и дете бяха убити или хвърлени от високия корниз.

Бяха се наричали горските хора. Вече ги нямаше.

Сега Тала беше водачът. Церемонията можеше да почака. В разгара на кризата кланът просто го последва и започна да изпълнява заповедите му. А Убоас стоически пренебрегна собствената си мъка и побърза да приготви шина от дърво и сухожилия за ръката на внука си.

Всички мъртви и смазани бяха извлечени навън. С изключение на Тал. Тала нареди да отрежат ръката на мъртвото дете на Оса, преди да го изнесат. Един от мъжете използва ножа на Тал да отдели костите на пръстите от кървавата купчина, след което внимателно подпря кремъка на стената, както го беше оставил Тал. От костите на пръстите Тала щеше да си направи огърлица трофей, но в бързината една от фалангите беше изпусната и така и не стана част от украшението.

Неандерталците, живи или мъртви, бяха изхвърлени през корниза върху скалите, при събратята си. Лъвовете, мечките и ястребите щяха да пируват с останките им.

Внимателно свалиха телата на своите мъртви, за да ги погребат в меката почва до реката. Такъв беше обичаят им. Кланът зачака да чуе решението на Тала за Кек. От техния клан ли бе той, или от другите?

Той бе мой брат и е един от нас, заяви Тала. Затова трябваше да се отнесат с него като с член на Клана на бизона.

Решението на младия мъж бе прието добре и всички бяха уверени, че ще знае и как да почетат останките на досегашния им необикновен водач. Тала се оттегли в пещерата. Щеше да седи до мъртвия си баща, да пие от извисяващата вода и след това щеше да оповести какво да се направи.

Слънцето клонеше към залез, когато кланът приключи с въвеждането на ред в своя свят. После всички се изкачиха отново по скалите и зачакаха около входа на пещерата.

Тала се появи и им заговори ясно и решително, като размахваше здравата си ръка, за да подчертае думите си. Беше летял със стадото бизони и бе видял в далечината как човекът птица влиза в пещерата и изчезва.

Имаше отговор.

Тал щеше да остане в Залата на растенията, в създаденото от него свещено място. Извисяващата купа щеше да остане с него. Също и бизонът. И най-добрият му кремъчен нож. Човекът птица щеше да му прави компания. Никой вече нямаше да влиза в залата.

Докато останалите предци живееха около лагерните си огньове на небето, великият Тал завинаги щеше да остане в изрисуваната си пещера.

Вторник следобед

До вечерята с Исак оставаха още няколко часа. Люк лежеше в леглото със затоплен от компютъра корем, готов да се оттегли в убежището на забравата. Кутията с входящите съобщения се взираше в него. Люк се колебаеше дали да не затвори капака на лаптопа и да се унесе в сън.

Вместо това щракна върху имейла от Марго.

Така или иначе трябваше да го направи, така че защо не още сега? Да поеме горчилката със сладкото, да зърне последната щастлива интерлюдия в един живот. Съобщението бе озаглавено просто СНИМКИТЕ НА ЮГ. Пое треперливо дъх и разкъсван от емоции, щракна върху приложените файлове.

Дузината изображения се свалиха едно след друго от мрежата на твърдия диск.

Прегледа всяко едно.

Снимки на Люк, Сара и Одил, разхождащи се из Дом.

Снимки на масата в ресторанта — Сара и Люк, ухиленият Юг, прегърнал през рамо Одил и отпуснал небрежно длан върху гърдите й.

После групова снимка на четиримата, направена от сервитьора, заедно със специалните десерти на заведението. Човек можеше почти да чуе смеха.

В края на списъка имаше още една снимка.

Впери поглед в нея. Не пасваше на останалите — наличието й бе неуместно.

Щракна, за да я отвори на пълен екран.

„Какво е това, по дяволите?“

Маслена картина на жълта стена. Млад мъж, може би от епохата на Ренесанса, седнал и взиращ се с подозрение в художника. Лицето му бе издължено и женствено, косата се спускаше до раменете. Носеше черна мека шапка и бяла риза с невъзможно бухнали ръкави, а най-поразителна бе наметката му от напръскана с черни петънца леопардова кожа.

Какво правеше това нещо в мобилния телефон на Юг? Да не би някой да е използвал камерата след смъртта му? Кой би занесъл телефона на един мъртъв човек в музея, за да снима картина?