Глен Купър - Десетата зала

Люк прегледа останалото, но не намери нищо интересно. За картината на Рафаело не се споменаваше нито дума. Откриването на реална връзка с Руак обаче го окуражи да продължи с останалите кутии.

Късно следобед Шантел излезе да донесе кафе. Флуоресцентното осветление вече бе по-ярко от светлината отвън. Оставаха само още две кутии и след като приключеше, щеше да вземе такси до Париж и да се види с Исак. Кутия 29 съдържаше предимно фотоархив, стотици лъскави снимки, отпечатани върху тежката хартия от онова време. Прегледа ги набързо, сякаш раздаваше карти за игра и точно когато момичето се върна в кафето, видя снимка, на чието бяло поле беше изписано на ръка ГЕН. ДЬО ГОЛ ПОЗДРАВЯВА ПАРТИЗАНСКИЯ ОТРЯД НА РУАК, 1949 Г.

Дьо Гол се извисяваше над останалите. Беше облечен в тъмен костюм, присвил очи от слънцето, което се намираше някъде зад фотографа. Зад него селското кафене изглеждаше по същия начин като сега. Около него имаше шестима души, петима мъже и една жена. Генералът се ръкуваше с най-възрастния мъж.

Погледът на Люк моментално беше привлечен от него. А после се премести към един млад мъж и към жената.

— Кафе? — попита Шантел.

Люк не можеше да отговори.

Защото Шантел беше изчезнала.

Помещението също се бе изпарило.

Съществуваше само той и фотографията. Нищо друго.

Възрастният мъж поразително приличаше на кмета Боне. Младежът — на Жак Боне. А жената бе копие на Одил Боне.

Продължи да се взира в снимката, местейки поглед от едно лице на друго.

Поклати объркано глава. Приликата бе невероятна.

Париж сияеше в здрача. Люк мерна Айфеловата кула в далечината. Заради натовареното движение едва му стигна времето да се върне в хотела преди Исак да дойде да го вземе, но му се искаше да не си бяха уговаряли среща.

Имаше да премисля много неща, да анализира факти, да събира парчета от пъзела. Не му беше до празни приказки. Предпочиташе да остане в стаята си с ясна глава и лист хартия. На следващия ден щеше да се срещне с полковник Тука. Искаше да му представи свързана теория, а не да дрънка като побъркан. Искаше да се прибере у дома. Ако не беше изпуснал последния влак, би предпочел да пътува през нощта.

Трябваше да отмени срещата.

Звънна на Исак.

— Ти какво, да не си телепат? — възкликна Исак. — Тъкмо работя върху превода.

— Вече го направи. Какво имаш предвид? — попита Люк.

— Върху новия текст! — съобщи развълнувано Исак. — Белгиецът здравата е поработил. Готов е! Марго ми препрати имейла му преди час. Исках да завърша превода преди вечерята.

— Като стана дума за вечерята, имаш ли нещо против да я отложим? Възникна спешна работа.

— Няма проблем. А превода?

— В момента съм в някакво задръстване. Можеш ли да ми го прочетеш по телефона? Ако обичаш?

— Както кажеш, Люк. Да започваме.

— Благодаря ти. А, и преди да си започнал, каква е последната ключова дума?

— Точно това ме развълнува най-много. Тази думичка разтуптява сърцето на всеки медиевист. ТАМПЛИЕРИ.

Руак, 1307 г.

Бернар от Клерво бе мъртъв от много време, но не минаваше нито ден без някой в манастира Руак да не мисли за него или да не спомене името му, за да подчертае някоя мисъл или да подсили молитвата си.

Бернар пое последния си дъх през 1153 г. на шейсет и три годишна възраст и бе канонизиран за почти рекордно кратко време — през 1174 г. папа Александър III го направи св. Бернар. Неимоверната чест изпълни с трепет и същевременно натъжи брат му Бартомио, на когото все още му бе трудно да живее в свят без авторитетното присъствие на Бернар.

По случай канонизирането Бартомио замина за Клерво с Нивар, вече единственият му останал жив брат, за да се помоли на гроба на Бернар. Направиха го с безпокойство. Възможно ли бе някой от съвременниците на Бернар да е останал жив и да ги помни? Щяха ли да разкрият тайната им?

Не им се вярваше, но в случай че някой стар монах ги погледнеше подозрително или се опиташе да ги заговори, решиха да стоят настрана от всички и да скрият лицата си под качулките, за да останат анонимни.

Едва ли биха се зарадвали на разговор от сорта на:

— Добри монаси, много напомняте на стареца за братята на свети Бернар! Срещнах се с тях на времето, преди много години.

— Определено не бихме могли да сме същите, братко.

— Не, как бихте могли? Сигурно вече са мъртви или ако не са, трябва да карат осмото си десетилетие!

— А ние, както виждаш, сме млади.

— Да, да бъдеш отново млад. Колко чудесно би било! Но все пак ти, брате, си копие на Бартомио, а ти, братко — на Нивар. Старият ми ум сигурно ми погажда номера.