Глен Купър - Десетата зала

Напредваха бавно. Люк беше впечатлен от педантичността, с която Съпротивата е документирала дейността си. Било от гордост или заради военното чувство за дисциплина, някои от местните деятели бяха писали пространно за плановете и резултатите — както се оказало впоследствие, за идните поколения.

В първите двайсет кутии нямаше нито едно съобщение за нападението при Руак. Шантел преглеждаше кутия 21, а Люк претърсваше кутия 22, когато тя обяви:

— Това изглежда обещаващо! — и му подаде папките.

Беше някакъв бележник с печат от реалната гимназия на Перигьо от 1991 г. Някакъв ученик явно беше работил по проект върху войната и бе интервюирал местен боец от Съпротивата. Мъжът на име Клод Бенестеб, който наближавал седемдесетте по времето на интервюто, разказал за нападението срещу германски влак на около километър и половина от гара Лез Ейзи. Още от самото начало историята звучеше като акцията, която издирваше Люк. Започна да чете устния разказ на Бенестеб, докато Шантел се зае със следващата кутия.

Бях едва седемнайсетгодишен по онова време, но вече бях същински мъж, голям авантюрист. Всъщност, войната се погрижи детството ми да не завърши нормално. Всички фриволни неща, които вършат днешните младежи, си останаха чужди за мен. Нямаше игри и купони. Вярно, имаше романтика и дори по някое бурно забавление, но то бе в контекста на останалите неща, нали разбирате, в контекста на борбата за оцеляване и свобода. Никога не знаехме дали ще има утре. Ако не си се подготвил добре за мисията, швабата можеше да те спипа в тълпата и да те вземе за заложник или да те застреля за едно или друго.

Не очаквахме да оцелеем при нападението срещу влака през юни 1944 г. Знаехме, че ударът е важен. Някъде около две седмици преди това получихме информация от един банков служител в Лион, че от основния клон на Парижката банка в Лион ще бъдат изпратени за Бордо и оттам за Берлин голяма сума пари в брой и заграбени от нацистите ценности. Разбрахме, че влакът, състоящ се от шест товарни вагона, ще бъде претъпкан догоре, така че трябваше да бъдем готови да се измъкнем с целия товар, в случай че успеем. Беше ни съобщено, че два вагона ще съдържат само произведения на изкуството и картини, заграбени в Полша и предназначени лично за Гъоринг, който искал най-добрите шедьоври за себе си.

Операцията наистина беше голяма. Маките, както знаеш, бяха, меко казано, разнородна шайка. Вярно, имаше централна координация до известна степен от страна на Дьо Гол и хората му в Алжир, но Съпротивата беше преди всичко местна работа и маките действаха на своя глава. И не е нужно да споменавам, че отделните банди не се обичаха особено. Имаше десни националисти, комунисти, анархисти, всякакви. Моята група, която имаше кодово име Отряд 46, действаше в района на Новик. Ние просто мразехме швабите. Това беше философията ни. Но за онази работа с влака се наложи около половин дузина банди да работят заедно. Имахме нужда от стотина души, много камиони, експлозиви и картечници. Мястото на атаката беше между Лез Ейзи и Руак, така че трябваше да включим и маките от Руак, Отряд 70, ако не се лъжа, макар че никой им нямаше доверие. Маскираха се под знамето на Съпротивата, но всички знаеха, че действаха само за себе си. Те бяха може би най-големите крадци във Франция след нацистите. И бяха много жестоки. Не се задоволяваха просто да убиват швабите. Разкъсваха ги на парчета, ако им се удадеше възможност.

Обикновено се случваше нещата здравата да се прецакат и доста хора да пострадат или да се простят с живота си, но през вечерта на 26 юли 1944 г. всичко мина като по вода. Може би швабите се бяха направили на много умни и бяха решили, че прекалено много охрана ще привлече внимание, но влакът беше слабо охраняван. Точно в 19,38 атакувахме от всички страни, взривихме релсите и локомотивът дерайлира. Немските войници бързо бяха изклани. Така и не успях да стрелям, толкова бързо приключи всичко. Охраната от Парижката банка, които бяха французи, предадоха пистолетите си на нашия командир, който изстреля по няколко патрона и им ги върна, за да могат да кажат, че са оказали съпротива. До 20,30 влакът беше разтоварен. Всички се бяхме подредили във верига от релсите до пътя и предавахме торби с пари и сандъци с произведения на изкуството, които бяха натоварени на камионите.

Едва години по-късно научих, че в онзи влак имало богатство на стойност десетки милиони съвременни франкове. Колко от това е стигнало до Андре Малро и Шарл дьо Гол? Нямам представа, но се говори, че милиони франкове и доста произведения на изкуството така и не излезли от Руак. Кой знае дали е истина. Знам само, че беше доста добра вечер за Съпротивата и за самия мен. Помня, че се напих здравата и си изкарах чудесно.