Глен Купър - Десетата зала

Когато пристигна в Санс, Абелар за свой ужас научи, че предишната вечер Бернар се е срещал насаме с епископите и че резултатът вече е предрешен. Нямаше да има никакви публични дебати, но съборът се съгласи да позволи на Абелар да се защити, като се обърне директно към Рим.

Абелар така и не стигна дотам.

Бернар се погрижи папа Инокентий II да потвърди присъдата на събора в Санс, преди Абелар да излезе от Франция — не че имаше някакво значение, защото няколко месеца преди това един от учениците на Абелар се бе изкашлял в лицето му и беше посял охтиката в дробовете му.

Няколко седмици след събора в Санс той се разболя. Отначало се появиха треската и нощните изпотявания. След това дойде ред на пристъпите раздираща кашлица. Зелените храчки от дробовете му придобиха розов оттенък, после се изпъстриха с червени жилки, докато не се превърнаха в алени изблици. Апетитът му изчезна като водата в пресъхнал кладенец. Теглото му намаля.

Изгуби дори желание за червения си чай.

Почитаемият Пиер, абат на Клюни, стар колега и благодетел, се намеси, когато Абелар премина през манастирските порти, настоявайки да продължи към Рим за аудиенция със светия отец.

Пиер му забрани да пътува и го накара да пази леглото. Издейства от Рим смекчаване на присъдата и прекърши дори желанието на Бернар да го преследва, когато му каза, че Абелар умира. Нима по-нататъшното гонение на монаха не е безсмислено и жестоко, попита той, при което Бернар въздъхна дълбоко и се съгласи.

През зимата и в началото на пролетта силите продължаваха да напускат Абелар. Пиер смяташе, че приоратът Сен Марсел, който бе дъщерен на Клюни, е по-спокойно място с повече грижовни ръце и Абелар беше изпратен да умре там.

На поляната се появи процесия монахини на коне. Априлската вечер бе ветровита. Мъжете в лагера зарязаха приготвянето на храната и се изправиха на крака. Чу се мърморене. Порив на вятъра свали качулката на жената, която яздеше с изправен гръб на седлото, и отнесе воала й. Тя имаше дълга сива коса, сплетена на дълга плитка.

По-късно през деня настъпи внезапна суматоха и група мъже от кралската гвардия властно влязоха в приората. Бартомио ги посрещна, размени няколко думи с капитана им и пребледня.

— Кога? — попита той.

— Не е много далеч зад нас. Може би след час. А ти кой си?

— Брат му — промълви Бартомио. — Аз съм братът на Бернар от Клерво.

Един от войниците отвори вратата и Бернар излезе от изящната си карета. Изглеждаше блед и изпит. Беше на петдесет и две, но изглеждаше по-възрастен. От тежестта на високия пост и годините спартански живот кожата му бе станала отпусната и жълтеникава, крайниците му бяха сковани от артрит. Огледа критично дрипавия лагер на поклонниците и насъбралите се духовници и книжници, мъже и жени.

Дали и аз ще имам толкова обожатели преди да умра, помисли си той. После попита заповеднически на висок глас:

— Кой ще ме отведе да видя Абелар?

Бартомио го приближи. Погледите на двамата се срещнаха за момент, но Бернар поклати глава и се извърна, ала после отново се взря в него.

— Здравей, Бернар.

За миг се ядоса на това фамилиарничене. Той бе абат на Клерво. Папските легати търсеха съветите му. Беше седял до папите и сегашният свети отец ценеше мнението му повече от мнението на всеки друг. Той беше основател и благодетел на Ордена на тамплиерите. Бе изцерил тежките разпри в Църквата. Кой е този монах, че си позволява да се обръща към него по име?

Отново се вгледа в очите му. Кой е този човек?

— Да, аз съм — каза Бартомио.

— Бартомио? Не може да си ти. Ти си млад.

— Има и друг, още по-млад. — Бартомио се обърна към лагерния огън. — Нивар, ела тук.

Нивар пристигна тичешком. Бернар не го бе виждал половин живот, но най-малкият му брат би трябвало вече да е прехвърлил четирийсет. Не можеше да бъде този висок и мускулест младеж пред него.

Тримата се прегърнаха, но прегръдката на Бернар бе несигурна и предпазлива.

— Не се вълнувай. Всичко ще ти бъде обяснено, братко — рече Бартомио. — Побързай, ела да видиш Абелар, докато още диша.

Когато Бернар и Бартомио влязоха в къщата, Елоиз се обърна да сгълчи натрапниците, но разбра, че е пристигнал високопоставен човек.

Изправи се и се опита да целуне пръстена на Бернар, но той я подкани да продължи бдението си.

— Ваше преосвещенство, аз съм…

— Ти си Елоиз. Игуменката на „Параклет“. Зная за теб. Чувал съм за ума и благочестието ти. Как е той?

— Отива си. Елате. Още има време.