Глен Купър - Десетата зала

— Мога ли да ви помогна, отче Мено?

Връзката беше лоша. Губеха се цели срички.

— Боя се, че всички си отидоха. Не зная по какъв друг начин да ви го кажа.

Люк се обърка.

— Извинете, как така са си отишли?

— Всички в лагера. Всички са мъртви. Ужасна трагедия. Моля ви, професоре, елате колкото може по-скоро!

Понеделник

Люк остави Сара онемяла и трепереща до Фред Прентис, като само й съобщи с няколко забързани думи, че е имало инцидент във Франция.

Може би беше жестоко от негова страна да я изоставя така внезапно, но умът му беше насочен само към това да се прехвърли колкото се може по-бързо от другата страна на Ламанша. Спря едно такси и убеди шофьора да го откара чак до „Хийтроу“ срещу парите в портфейла му. Заряза багажа си в хотела — точно сега изобщо не му пукаше за него. Използва мобилния си телефон, докато батерията не се изтощи, после остана да седи на задната седалка с ръце на главата. Останалата част от пътуването бе дълъг, обвит в мъгла мъчителен кошмар, пътуване към ада.

Адът беше ограден с жълти полицейски ленти.

Територията на манастира бе обект на мащабно жандармерийско разследване. Един от полицаите позна Люк на паркинга и го ескортира през ограничителния кордон. В далечината Люк видя отиващите към църквата монаси. За коя молитва? Беше изгубил представа за времето. После забеляза, че слънцето залязва. Вечерня. Нищо не можеше да прекъсне цикъла на молитвите.

Чувстваше се като ембрион, потопен в сумрак, усещащ ударите на собственото си сърце и дишането си, но примитивно несъзнаващ какво се случва извън утробата.

Полковник Тука важно крачеше напред-назад и си личеше, че той е командващият. Незабавно засипа с въпроси Люк до студената пепел на лагерното огнище и му предаде мрачните факти. Енергичността му, граничеща едва ли не с шемет, насред цялото това нещастие разгневи Люк и рязко го върна тук и сега.

Той обаче не можеше да гледа оживеното лице на Тука, когато полицаят започна да описва местоположението на труповете и характера на раните им. Вместо това яростно впери поглед в предметите, които украсяваха небесносинята риза на полковника — еполетите, униформените знаци, тъмносинята вратовръзка със символичната игла.

Започна напълно да осъзнава ужаса. Тримата студенти и Джеръми били застреляни в бараката, сякаш екзекутирани. Студентката Мари била изнасилена и застреляна в една каравана. Елизабет Кутар — изнасилена и застреляна в друга.

Накрая Люк успя да погледне месестите устни на Тука.

— Ами Пиер? — тихо, почти шепнешком попита той.

— Кой е Пиер? — поинтересува се офицерът.

След като Люк му обясни кой е Пиер и че със сигурност е бил тук в неделя вечерта, Тука се развика на хората си, поиска обяснение за непълния брой трупове и им заповяда да претърсят отново лагера. Люк съобщи модела и цвета на колата на Пиер и един полицай беше изпратен да я търси.

Тука насила принуди Люк да влезе в бараката и да посочи какво липсва. Слава Богу, телата бяха покрити, но чаршафите не можеха да скрият кръвта.

— Господи — промълви Люк. — Господи. Кой би могъл да направи това?

— Наистина, кой? — повтори Тука. — Ще ги намерим, бъдете сигурен в това.

Всичко в бараката беше преобърнато. Компютрите бяха изчезнали заедно с научната апаратура, микроскопите и мониторите. Съдържанието на шкафовете за папки и чекмеджетата на бюрата бе изсипано на купчина и доколкото си личеше, нападателите я бяха запалили. Около четвърт от книжата се бяха превърнали в пепел или бяха силно обгорени.

— Защо им е било да горят папките? — вцепенено попита Люк.

Тука посочи обгорените остатъци.

— Може би са искали да унищожат постройката и да заличат следите си. Огънят явно е загаснал сам. Тези дебели корици трудно се запалват. Няма следа от запалителни вещества. Драскаш клечката, запалваш огъня, бягаш и той изгасва. Това се е случило според мен.

Един жандармерист надникна в бараката.

— Колата я няма, полковник.

— Тогава къде е този Пиер? Каква е фамилията му, професоре?

— Берева.

— Що за име е това?

— Той е от Сиера Леоне.

— Аха — подозрително рече Тука. — Значи е африканец.

— Не, французин е — отвърна Люк.

На лицето на Тука се появи нещо като усмивка.

— Е, ще трябва да открием Пиер Берева. Имате ли номера на мобилния му телефон? Можете ли да му се обадите?

Телефонът на Люк беше изключил. Използва телефона на полковника, но без резултат. Внезапно погледна към своето бюро. Чекмеджетата бяха преобърнати.