Глен Купър - Десетата зала

Гатиноа седна в едно от креслата в библиотеката. Книжните лавици бяха запълнени с подвързани със стара кожа томове, докосвани от перата за бърсане на прах и от нищо друго.

Гласът на Марол звучеше уморено.

— Боне пак се е развихрил.

— Този човек не почива ли? — не повярва на ушите си Гатиноа. — Сега пък какво?

— Току-що са се опитали да прегазят Симар и Мелъри на една улица в Кембридж. Един от хората ни е видял инцидента с очите си. Двамата са се отървали с леки натъртвания. Шофьорът успял да се измъкне.

Гатиноа изсумтя.

— Значи пипалата му стигат чак до Англия! Направо да не повярваш. Този Боне има топки, признавам му го.

— Какво да правим? — попита Марол.

— Относно кое?

— Относно нашите планове.

— Абсолютно нищо! — възкликна Гатиноа. — Няма какво да правим по нашите планове. Не променяй нито един детайл от операцията. Нито един!

Понеделник сутринта

Срещата с Фред Прентис, приятеля биолог на Сара от „Плантадженетикс“, бе уговорена за 9 часа. Биотехнологичната компания, основана от един професор по ботаника в Кембридж, се занимаваше с откриването на нови биологично активни молекули от растителни екстракти. Лабораториите бяха изпълнени денонощно с бръмченето на стотици роботизирани ръце, които се вдигаха и спускаха, за да вземат проби от растения от целия свят, изпратени в Кембридж за анализ.

Сара и Фред се движеха в едни и същи ботанически кръгове и макар никога да не бяха имали възможност да работят заедно, следяха работата на другия и се срещаха по конференции. Честно казано, тя знаеше, че той е увлечен по нея. Веднъж на един конгрес в Ню Орлиънс срамежливо я бе поканил на вечеря. Тя прие поканата, тъй като беше приятен мъж и изглеждаше самотен, а целувката за довиждане й бе спестена от алергичната му реакция на някаква подправка в супата от бамя.

Седнали в таксито, двамата приличаха на зомбита от второкачествен филм. Ръката на Люк бе бинтована, а бедрото го смъдеше. Сара имаше няколко лепенки тук-там. Бяха пропуснали закуската и се срещнаха в лобито. И двамата бяха закъснели. Излязоха забързано да намерят такси. Когато най-сетне се спогледаха на задната седалка, двамата се разсмяха.

— За колко време ще стигнем? — обърна се Люк към шофьора.

— За не повече от десетина минути, нагоре по Милтън Роуд към Сайънс Парк. Закъснявате ли?

— Малко — каза Сара. Вече беше девет.

— Няма ли да е по-добре да се обадиш? — попита Люк.

Сара прие предложението.

— Здрасти, Фред, Сара е — поде тя, като се мъчеше да звучи жизнерадостно. — Извинявай, но закъсняваме с няколко…

В далечината проблесна ослепителна магнезиева светлина. Последва разтърсващ тътен.

Над дърветата се вдигна кълбо бял дим.

— Господи! — извика таксиметровият шофьор. — Това е съвсем близо до мястото, накъдето сме тръгнали!

Сара още държеше телефона до ухото си.

— Фред? Фред?

Така и не стигнаха до Сайънс Парк. Линейки и пожарни коли вече бяха блокирали пътя и движението бе отклонено.

Не им остана друго, освен да се върнат в лобито на хотела, да пуснат новините по телевизията и да гледат репортажите на живо на „Скай“ и Ай Ти Ви в съпровод с шума на хеликоптери над главите им и вой на сирени.

Експлозията унищожила едно крило на Сайънс Парк. Към единайсет сутринта репортер от „Скай“ прочете списъка на компаниите, помещаващи се в сградата. Една от тях бе „Плантадженетикс“.

Говореше се за изтичане на газ или химическа експлозия. Спомена се и за вероятност от терористична атака. Крилото се бе превърнало в димяща каша. Жертвите били многобройни. Пристигали специалисти по изгаряния от цял Кембриджшър и другаде. Имало нужда от кръводарители.

По обяд телефонът на Сара иззвъня.

Тя погледна екрана и възкликна:

— Боже мой, Люк, това е Фред!

Върнаха се в травматологията на „Нъфилд“. Предишната нощ в чакалнята имаше само неколцина пациенти с незначителни проблеми.

Днес беше същинска военна зона. Болницата бе малка, само с петдесет легла и направо се топеше в настъпилата криза.

След като си пробиха път вътре, Люк и Сара най-сетне успяха да привлекат вниманието на една сестра и й казаха, че са приятели на една от жертвите при взрива.

— Изчакайте малко, милички — помоли ги тя и двамата бяха оставени да висят половин час, докато около тях хаотично се щураха хора. След няколко опита един млад мъж, бутащ празна инвалидна количка, се смили над тях и ги вмъкна през вратата на спешното да потърсят своя мистър Прентис из претъпканите с носилки коридори.