Глен Купър - Десетата зала

— Събуди се! — заповяда му. — Ставай, по дяволите! Само ти можеш се оправиш с проклетите заряди!

Погледна към плетеницата жици и експлозивите и поклати глава. Нямаше представа как да ги свърже, останалите също не знаеха. Нямаше време да вика друг. Не му оставаше друго, освен да се разпсува люто и да закрещи по уоки-токито си.

Отговори му само статичен шум; със закъснение си припомни, че е дълбоко в скалите, и изруга още веднъж.

После забеляза човека птица на стената зад себе си и вместо да се възхити на изображението, реакцията му бе по-прозаична.

— Иди си го начукай — изръмжа той и се извърна.

После се изплю презрително върху трупа на Пиер.

Неделя вечер

Отседнаха в малък хотел в сърцето на университетския комплекс. Пътуването от Руак до Кембридж включваше смяна на самолети, влакове и таксита и когато се качиха в отделните си стаи, двамата бяха здравата уморени.

Въпреки това Сара прие предложението на Люк да се разходят в мразовитата вечер. И двамата обичаха града, а Люк имаше навика при всяко идване да се отбива за пинта бира в крайречното заведение „Котвата“. Преди години английският археолог Джон Уаймър го беше домъкнал тук за няколко пинти „Абът Ейл“ след една конференция. Подробностите около вечерта му се губеха, но Люк я завърши нагазил до кръста в река Кем, а Уаймър се превиваше от истеричен смях на брега. Всяко следващо посещение в „Котвата“ за един „Абът“ бе отдаване на почит към ексцентричния англичанин.

Беше късно и атмосферата в кръчмата бе сърдечна, типична за неделя вечер. Седнаха на една маса до прозореца и макар да не можеха да видят реката в непрогледния мрак, се радваха, че е някъде там. Чукнаха чаши три пъти за Руак, Зви и Юг.

— Е, сега какво? — уморено попита Сара.

Беше малко странен въпрос и Люк не беше съвсем сигурен как да отговори и какво имаше предвид тя. Сега какво с теб? Сега какво с Руак? Сега какво с нас?

— Не зная — неопределено отвърна той. — Ти какво мислиш?

— Мисля, че бяха няколко луди седмици — рече тя. Пиеше силната бира по-бързо от него. — Не знам за теб, но аз лично се нуждая от дълга гореща вана и няколко дни почивка, да прочета някой боклучав роман — каквото и да било, само да не е свързано с полени и пещерно изкуство.

— Имаш предвид, след утре.

— След утре — съгласи се тя. — Чудно ми е какво толкова е открил Фред и защо пишеше така завоалирано.

— Нищо не би ме изненадало — сви рамене Люк. — Скоро ще разберем.

Тя стигна до въпроса, който задаваше в действителност.

— А ти какво ще правиш след утре?

— Предполагам, същото както и преди. Обратно в Бордо, в кабинета, в лабораторията, при статиите. Събрали сме невероятно количество данни. Всичко трябва да се обработи и координира. — Погледна през прозореца, мъчейки се да различи реката. — От министерството ще очакват доклад. Трябва да обсъдим и официалното обявяване на находката, нали се сещаш. Гласовата ми поща е пълна със съобщения от френски, английски и американски телевизионни компании, които искат ексклузивни права за първи документален филм. Да не забравяме и ръкописа. Още не е преведен напълно. Трябва да се свържа със секретарката на Юг и да намеря начин да се добера до онзи белгийски специалист по шифрите. Имам да мисля за милион неща.

Тя също се загледа през прозореца. Беше по-удобно да си гледат отраженията.

— Трябва да опитаме да поддържаме връзка. Професионално. Разбираш какво имам предвид.

Нещо в думите й или в начина на изричането им го натъжи. Вратата отваряше ли се, или се затваряше? Разбира се, че я искаше. Тя беше прелестна. Но вече я бе имал и с безсърдечна ефективност я беше принудил да се махне. Защо сега да бъде по-различно?

Избяга от момента, като допи бирата си и предложи да се върнат и да починат малко преди сутрешната им среща.

Улиците в центъра на Кембридж бяха почти празни. Двамата вървяха мълчаливо по Мил Лейн към гледащите улицата фасади на Пемброук Колидж и когато свиха по Тръмпингнън, Люк забеляза паркирана кола на около едно футболно игрище разстояние, която тъкмо палеше фаровете си.

Не й обърна внимание, докато колата не се понесе към тях и премина в отсрещното платно.

Прохладната нощ и бързият приток на адреналин моментално заличиха въздействието на бирата върху мозъка му. Макар следващите събития да се разиграха за не повече от пет или шест секунди, той имаше кристално чист спомен за миговете, минали като на забавен кадър — и тази странна яснота със сигурност спаси живота им.