Глен Купър - Десетата зала

Гатиноа разбра посланието и удвои усилията си. Потта изби и навлажни фините бели косъмчета по гърдите му, смесвайки се с нейната влажност.

Тя пъшкаше „А, а, а, а“ и ненадейно мобилният му телефон иззвъня с тон и ритъм, забележително подобни на нейните.

Гатиноа се пресегна към апарата, което я ядоса. Тя го отблъсна от себе си и зашляпа към тоалетната, розова, гола и ругаеща нещо под нос.

— Генерале, да не прекъсвам нещо? — поинтересува се Марол.

— Не, какво има? — попита Гатиноа. Не му пукаше особено, че не е свършил. Така или иначе беше станало твърде предсказуемо и досадно.

— Успяхме да влезем в сървъра на „Плантадженетикс“ и да се доберем до доклада, който доктор Прентис иска да предостави на професор Симар и професор Мелъри в понеделник.

— И?

— Много е обезпокоителен. Разбира се, резултатите са предварителни, но е направил някои доста задълбочени наблюдения. Определено е на път да открие още, стига да реши.

— Прати ми го по електронната поща. В момента не съм у дома, но скоро ще бъда.

— Да, господине.

— Марол, времето ни е ограничено. Не чакай рецензията ми. Съобщи на хората ни, че могат да се заемат.

Марол като че ли се смути.

— Сигурен ли сте, генерале?

— Да, сигурен съм! — Гатиноа се раздразни от въпроса. — Колкото съм сигурен, че нямам желание да ме викат в Елисейския дворец да обяснявам на президента защо най-голямата тайна на Франция е изтекла под носа ми!

Неделя

Лагерът в манастира Руак бе меланхолично място в тази неделна вечер.

Повечето от екипа си бяха събрали багажа и бяха заминали още сутринта. Люк и Сара бяха отпътували по обяд да хванат полет до Лондон. Бяха останали неколцина да затворят пещерата до следващия сезон.

В продължение на петнайсет дни лагерът бе истински кошер на научна дейност, пъпът на света на палеолитната археология. Беше пращял от вълнение и оживление. А сега бе пуст и навяваше малко тъга.

Джеръми и Пиер бяха начело на довършителните работи и командваха група от четирима студенти, които ги сърбеше час по-скоро да се върнат в баровете и клубовете на Бордо. Единственият старши учен, останал до самия край, бе Елизабет Кутар, която изготвяше протокола за наблюдението на околната среда, за да даде оценка за условията в пещерата за периода между разкопките.

Готвачът също беше заминал, така че храната вече не бе същата. След импровизираната вечеря Джеръми и Пиер отидоха до бараката да опаковат вещите, като си взеха няколко бутилки бира.

Вечерта бе доста напреднала, когато Пиер забеляза нещо с периферното си зрение. Вцепени се и рязко завъртя глава към компютърния екран.

— Видя ли това? — попита той.

— Какво да видя? — отегчено изсумтя Джеръми.

— Мисля, че в пещерата има някой!

— Не може да бъде — заяви Джеръми и се прозя. — Заключена е.

Пиер скочи и натисна бутона за повторно възпроизвеждане на наблюдаващата програма, като върна часовника с половин минута назад.

Двамата загледаха записаните кадри.

На светлината на лампите се появи човек с раница.

— Господи! — възкликна Пиер. — Намира се в девета зала и върви към десета! Набери седемнайсет! Извикай полицията! По-бързо! Аз слизам!

— Идеята не е добра — разтревожено изтъкна Джеръми. — Недей!

Пиер грабна един чук от масата и затича към вратата.

— Обади се!

Колата на Пиер вече беше паркирана до караваната, така че не му отне никакво време да скочи в нея и да потегли към пещерата. Джеръми се заслуша как воят на двигателя заглъхва в далечината.

Погледна нервно монитора. Натрапникът или се беше махнал, или се намираше някъде между камерите.

Вдигна слушалката, набра 1 и всичко потъна в мрак.

Пиер бързо се спускаше по стълбата, използвайки всичките си атлетични умения да преодолее колкото се може по-бързо скобите.

Вратата зееше широко отворена, лампите светеха ослепително. Никога не беше влизал в пещерата без защитен костюм, но сега не бе време за предпазни мерки. Влезе тичешком и измъкна чука от колана си.

Като студент Пиер бе доста добър футболист и това му помогна да тича през пещерата с добро темпо, като в същото време запазваше равновесие върху неравните постелки. Профучаваше през залите, изображенията по стените се размазваха в периферното му зрение и създаваха у него илюзията, че тича през стада животни, мята се наляво и надясно, избягва копита и нокти.

Сърцето му се беше качило в гърлото, когато стигна Зала 9. От натрапника нямаше и следа.