Глен Купър - Десетата зала

Мястото на удара се намираше на цели десет метра извън пътя, скрито от минаващите автомобили. Сякаш гората се бе разтворила да поеме колата и се беше затворила след катастрофата. Едва след девет сутринта някакъв мотоциклетист с остро зрение бе забелязал счупени клони и бе попаднал на останките.

Колата и дървото се бяха слели във възел от дървесина и метал — разбита, смачкана и огъната маса. Силата на удара е била достатъчна да вкара ствола в купето и да заеме мястото на двигателя. Предните гуми се бяха запилели някъде. Стъклото беше изчезнало, сякаш се бе изпарило. Макар да се носеше силната миризма на бензин, нямаше пожар — не че това щеше да има някакво значение за водача.

Една пожарна изчистваше разлятото по пътя масло, което се стичаше надолу. Двама жандармеристи отклоняваха движението от засегнатия участък.

Лейтенант Бийете и Люк известно време разговаряха мрачно в служебната кола. Люк последва офицера до мястото на катастрофата, тътрейки крака като човек, когото водят към бесилото. Преди да стигне, Пиер го настигна с колата си и от нея изскочи Сара. След обаждането тя трескаво бе привършила работата си в кухнята. Преди да пристигне, знаеше само, че Юг е претърпял катастрофа.

Погледна Люк в очите и разбра какво е станало.

— Люк, толкова съжалявам.

Сълзите в очите му я разплакаха и двамата хлипаха, докато слизаха от пътя на мократа земя.

Като археолог Люк работеше рутинно с човешки останки. В скелетите имаше нещо чисто, почти стерилно; без гадостите на плътта и кръвта човек можеше да подходи съвсем научно към тях и да бъде напълно безпристрастен. Нужни бяха доста усилия да откриеш емоция в скелет.

Но ето че само за няколко дни Люк се бе сблъскал със смъртта не веднъж, а два пъти и не беше подготвен да се справи с нея, особено във втория случай.

Юг беше премазан. Люк не успя да разбере до каква степен, защото секунда по-късно извърна глава. Беше му достатъчно да надникне през прозореца и да разпознае стилното тъмнозелено сако на приятеля си и твърдата му коса, грижливо подстригана и оформена около окървавеното му ляво ухо.

Ненадейно забеляза някакъв човек да гледа през прозореца от другата страната на разбитата кола. Възрастно лице с тъмни пронизващи очи. Позна го — това бе добре облеченият мъж, когото бе срещнал преди седмици в кафенето на Руак.

Двамата се изправиха едновременно и се загледаха над нагънатия таван на автомобила.

— А, това е доктор Пеле — каза Бийете. — Познавате ли го, професоре? Той е лекарят в Руак. Беше така любезен да дойде и да огледа жертвата.

— Смъртта е била моментална — отривисто съобщи Пеле на Люк. — Счупване на врата, втори и трети прешлен. Никакъв шанс за оцеляване.

Лицето и гласът на Пеле изкараха Люк от равновесие. И двете бяха твърди като скали, без капка състрадание. На Люк му се искаше до приятеля му да имаше някой по-човечен, дори в смъртта му.

Когато се изправи напълно и се опита да се отдалечи, краката му се подкосиха. Офицерът и Сара едновременно го подхванаха и го облегнаха на жандармерийския микробус.

— Свързахме се със секретарката му. Тя ни съобщи, че е дошъл при вас — обади се Бийете, който се мъчеше да каже нещо неутрално.

— Трябваше утре да се прибере у дома — прошепна задавено Люк и избърса нос с ръкава си.

— Кога го видяхте за последен път?

— Снощи към единайсет и половина, в лагера.

— Тогава ли е напуснал манастира?

Люк кимна.

— Защо?

— За да посети една жена в Руак.

— Коя?

— Одил Боне. Вчера вечеряхме заедно, четиримата — обясни Люк, като посочи Сара. — Той настояваше да я посети.

— Тя знаеше ли, че ще й гостува?

— Нямаше телефонния й номер. Мисля, че не знаеше дори адреса й. Но беше, нали разбирате, мотивиран.

— Не е стигнал до селото. Ако е напуснал лагера в единайсет и трийсет, инцидентът би трябвало да е станал не по-късно от единайсет и четирийсет — с равен глас отбеляза жандармеристът. — От огледа личи, че е карал доста бързо. Не е натиснал спирачките. Няма спирачен път. Влетял е в гората, докато едно по-голямо дърво не го е спряло. Кажете, професор Симар, той беше ли пил снощи?

Люк изглеждаше окаяно. Нямаше никакво желание да се измъква от вината, която изпитваше. Но преди да успее да отговори, се намеси Сара.

— Всички с изключение на Люк пихме вино по време на вечерята. Люк ни докара от Дом. Но мисля, че всички бяхме трезви, когато се прибрахме.

— Съдебният лекар вече взе проби от тялото — съобщи й Бийете. — Скоро ще знаем колко е изпил.