Глен Купър - Десетата зала

— Не биваше да го пускам да тръгва сам — смотолеви Люк. — Трябваше да го откарам.

Жандармеристът беше получил нужния му отговор и ги остави.

Сара сякаш не знаеше какво да направи или какво да каже. Колебливо постави длан върху рамото на Люк, който прие с благодарност жеста й.

Откъм селото пристигна нова кола. От нея изскочиха двама души, Одил и брат й. Тя погледна към Люк и Сара и се затича към разбития автомобил, но един от хората на Бийете я спря и й каза нещо.

Одил запищя.

Сара каза на Люк, че ще иде при нея, но преди да успее да го направи, един мъж се отдели от пожарната и сграбчи Одил за ръката. Беше баща й, кметът, този път в пожарникарска униформа.

Боне дръпна дъщеря си настрани и Сара направи същото с Люк и го поведе към колата му.

— Ела — рече тя. — Не е нужно да оставаш тук.

Следобедните лъчи нахлуваха през прозорците на караваната. Опънат на походното си легло, Люк оставаше на тъмно. Сара беше придърпала един стол до него. Двамата довършваха последната бутилка бърбън на Юг.

Езикът на Люк беше надебелял и ленив от пиенето. Той махна ръцете от тила си и изпука кокалчета.

— Имаш ли много приятели?

— Какви приятели?

— Приятели от същия пол. В твоя случай, приятелки.

Тя се разсмя на пространното му обяснение.

— Да, доста.

— Аз нямам приятели от същия пол — тъжно рече Люк. — Мисля, че Юг беше единственият. Защо мислиш, че е станало така? Познаваш ме.

— Познавах те. — Сара беше пила достатъчно и бе в приповдигнато настроение.

— Не, не, все още ме познаваш — упорито настоя той.

— Мисля, че отделяш твърде много време на приятелките и работата си, за да имаш мъже приятели. Това е.

Той се обърна и я изгледа.

— Май си права! Жени и работа, работа и жени. Нездравословно е. Един стол се нуждае най-малкото от три крака, нали? — Заваляше думите. — Мисля, че Юг щеше да бъде този трети крак. Тъкмо отново възобновявахме връзката, наистина се сближавахме, а ето че сега го няма. Кучият син се нахака в някакво дърво.

Посегна към нея с две ръце.

— Не, Люк — каза тя и стана. — Инстинктите ти съвсем са подивели. В момента се нуждаеш от емоционална подкрепа, не от физическа любов.

— Не, аз…

Тя вече беше преполовила разстоянието до вратата.

— Отивам да кажа на готвача да ти донесе нещо за ядене, после ще опаковам термоса и ще го пусна като експресна пратка. Искам да стигне в Кембридж до утре следобед. Очакват го в „Плангадженетикс“.

— Ще се върнеш ли? — Сега беше съвсем окаян, направо като малко дете.

— Когато заспиш — успокоително каза тя. — Затваряй очи и дремни. Да, ще се върна да те проверя. Само да те проверя.

Когато Сара излезе, Люк се изправи на несигурните си крака да наплиска лицето си с вода.

Застана над празното походно легло на Юг и се затресе от безсилната ярост, която бе потискал през целия ден. Затвори очи и видя оранжеви петна. Нужно му беше насилие, някакво насилие. Това му казваше мозъкът, затова заби юмрук в преградата между спалнята и дневната с такава сила, че проби талашитената стена. Намръщи се от болката, която сам си причини, и видя кръв на стената. Беше порязал кокалчето на безименния си пръст. Уви го в една кърпа и седна на леглото, за да цапа с кръв чаршафа и да продължи да се налива с бърбън.

Тази вечер Сара го защитаваше със свиреп, почти майчински инстинкт. Забеляза дупката в стената с формата на юмрук, видя раната, засуети се около него и го превърза. Нямало да позволи да му досаждат. Останалите сами щели да решат проблемите около разкопките за деня, настоя тя и постави бележка на вратата на караваната, за да е сигурна, че няма да го безпокоят.

По-късно намина отново и съжали, че не бе взела бутилката със себе си. Беше празна, подносът с храната бе недокоснат, а той хъркаше. Събу ботушите му и го зави с одеяло, както си беше облечен.

Върна се, когато вече бе тъмно. Люк почти не беше помръднал. Сара реши да свърши вечерната си работа на неговото бюро, за да го държи под око. Остана будна до късно, четеше бележките си и работеше на лаптопа, докато лагерът не утихна.

Ярък лъч освети тъмната барака. Бюрото на Люк бе в дъното, най-далеч от вратата. Лъчът се плъзна по чекмеджетата му и се спря на най-долното.

Страничните чекмеджета можеха да се отворят едва след като се отключеше централното. На бюрото имаше чаша за кафе, пълна с моливи и химикалки. Те бяха извадени и чашата бе обърната наопаки. От нея падна малко ключе.

Ключето отключи централното чекмедже и страничното също се отвори. Вътре имаше папки, подредени по азбучен ред и посветени на безброй административни въпроси.