Глен Купър - Десетата зала

Ръката се насочи право към буквата Р и отвори папката с означение РАЗ за „Разни“. Сред листата имаше ненадписан плик, затворен, без да е запечатан.

Вътре в плика се намираше резервният ключ към бронираната врата, която пазеше пещерата Руак.

Манастир Руак, 1118 г.

Бернар крачеше напред-назад в каменната си къща, като се мъчеше да изпревари черния облак, надвиснал над главата му. Не помнеше да е бил по-разтревожен някога. Случилото се предишната вечер го беше потресло така дълбоко, че се опасяваше да не полудее.

Единственото лекарство бе постът и молитвата, сигурен бе. Вече се бе молил пламенно в църквата три пъти на утреня, през първия и третия час, а между молитвите се връщаше право в къщата, където падаше на колене и продължаваше да се моли. Избягваше останалите. Искаше да бъде сам.

Помисли си да не отговори на чукането на вратата, но възпитанието не му позволи. Беше брат му Бартомио, със сведена глава.

— Можем ли да поговорим?

— Да, влизай. Седни.

— Сутринта не хапна нищичко.

— Постя.

— Забелязахме отсъствието ти на закуска и изражението ти в църквата. На лицето ти се четеше гняв.

— Изключително смутен съм. Ти не си ли?

Бартомио вдигна глава и го погледна право в очите.

— Замислен съм. Изумен съм. Озадачен съм, но не, не съм смутен.

Бернар повиши тон. Не помнеше кога бе викал за последен път.

— А мисля, че трябва да бъдеш! Снощи бе невероятно буен. Помниш ли?

— Помня — изкиска се брат му. Кокалчетата на пръстите му бяха ожулени. — Надявам се да не съм ударил теб, братко! Изобщо не ми подобава, но отмина.

— Опита се да удариш Жан, за Бога, но вместо това улучи тенджерата!

— В такъв случай — замислено рече Бартомио — доброто далеч е надминало злото, по мое скромно мнение.

На вратата отново се почука.

— Боже мой, не мога ли да бъда оставен на мира? — възкликна Бернар.

На прага стояха Жан и Абелар, и малката каменна къща изведнъж се претъпка.

— Тревожех се за теб — рече Абелар.

— А би трябвало да се тревожим за душите си — остро отвърна Бернар. — Дяволът ни навести снощи. Да не би да се съмняваш в това?

— Не мисля за нищо друго и съм сигурен, че всички ние сме размишлявали върху случилото се. Но Дяволът?

— Че кой друг?

— Бог, може би.

Бернар размаха така диво ръце, сякаш се опитваше да ги откъсне от тялото си.

— Бог не беше с нас снощи! Бог не иска децата му да страдат по такива начини.

— Ами аз не страдах — заяви Жан. — Тъкмо обратното. Намирам изживяното за… просветляващо.

— Правичката да си кажа, аз също не страдах, братко — обади се Бартомио.

— Нито пък аз — допълни Абелар. — Може би имаше някои моменти, които биха могли да се нарекат тревожни, но като цяло бих казал, че бе изумително.

— Чудно ми е дали сме изживели едно и също? — извика Бернар. — Кажете ми какво стана с вас и аз също ще ви кажа.

Бернар винаги бе разчитал на молитвата да подсили делата му. Беше го правил още откакто реши да изостави удобния си живот и да се посвети на цистерцианците от Клерво. Сега също разчиташе на това.

След следобеда, прекаран в изтощителен и напрегнат спор, Бернар страстно се отдаде на молитва по време на вечерня в ехтящата каменна църква и откри за себе си отговора в Псалм 139.

Eripe me, Domine, ab homine malo,

a viro iniquo eripe me:

Qui cogitaverunt iniquitates in corde,

tota die constituiebant praelia.

Acuerunt linguas suas sicut serpentis;

venenum aspidam sub labiis eorum.

Избави ме, Господи, от зъл човек,

запази ме от потисник:

те мислят зло в сърце си,

всеки ден се опълчват за бой;

изострят езика си като змия;

под устата им е аспидна отрова.

Custody me, domine, de manu peccatoris;

et ab hominibus iniquis eripe me.

Qui cogitaverunt supplantare gressus meos:

absconderunt superbi laqueum mihi.

Etfines extenderunt in laqueum;

Juxta iter scandalum posuerunt mihi.

Запази ме, Господи, от ръцете на нечестивеца;

запази ме от потисниците,

които са намислили да поклатят стъпките ми.

Горделивите заложиха клопки за мене и примки,

простряха мрежа по пътя,

нагласиха клопки за мене.

Всеки път, когато от устните му се отронваха думите „нечестивец“, „потисник“ и „зло“, той поглеждаше към Абелар, Жан и да, дори към собствения си брат, скупчени като заговорници на съседната скамейка, защото не можеше да помири техните възгледи със своите.

И със същата увереност, която му казваше, че Христос е негов спасител, той разбра, че е прав, а те грешат.