Глен Купър - Десетата зала

Разбра също, че трябва да напусне Руак, защото те заявиха какви са намеренията им. Възнамеряваха отново да пият от отварата, която те така възхваляваха, а той смяташе за дяволско вариво.

На следващата сутрин потегли. За негова безопасност и за да не бъде сам, Бартомио успя да го убеди да вземе двама млади монаси, които да го съпроводят по дългия път обратно към Клерво. Единият беше Мишел, помощникът на Жан, който беше забелязал остатъците от чая и бе започнал да досажда на учителя си с въпроси. По-добре беше да го отпратят за известно време, докато му мине любопитството.

Бернар и Бартомио се прегърнаха, макар че прегръдката на Бартомио бе по-силна.

— Няма ли да размислиш? — попита той.

— Ти няма ли да размислиш да не пиеш повече от това покварено вариво? — отвърна с въпрос Бернар.

— Няма — категорично заяви Бартомио. — Вярвам, че това е дар. От Бога.

— Няма да повтарям доводите си, братко. Ще кажа само, че заминавам, и дано Бог се смили над душата ти.

Сръчка с пети кафявата си кобила в хълбоците и бавно потегли.

Абелар го чакаше при манастирската порта.

— Ще ми липсваш, Бернар — подвикна той на ездача.

Бернар погледна надолу към него и благоволи да му отговори.

— Признавам, че ти също ще ми липсваш. Или по-скоро ще ми липсва Абелар, когото познавах, а не онзи, когото видях преди две вечери.

— Не ме съди прибързано, братко. Пътят към праведността е един, но към него водят много пътеки.

Бернар тъжно поклати глава и продължи напред.

Същата вечер тримата се събраха във вече празната къща на Бернар, запалиха свещи и разговаряха за заминалия си приятел. Възможно ли бе, попита Бартомио, Бернар да е бил прав, а те да грешат?

Бартомио не беше изкусен с думите. Жан бе по-умел като лечител и билкар, отколкото като учен богослов. Затова се падна на Абелар да разисква въпроса. Другите двама изслушаха елегантния му трактат за доброто срещу злото, Бог срещу Сатана, праведно срещу грешно и стигнаха до заключението, че не те, а Бернар е онзи, който е ограничен и незрящ.

След като се увериха в правотата си, Жан извади глинена стомничка, отпуши я и наля на всеки по една щедра доза червеникав чай.

Абелар бе сам в килията си.

Самотна свещ гореше на масата му и хвърляше светлина само колкото да може да пише върху пергамента. Цяла седмица писмото до любимата му бе лежало на масата, започнато и недовършено. Прочете началото:

Скъпа моя Елоиз,

Прекарах тези безброй дни и нощи сам в килията си, без да затварям очи. Любовта гори по-жарко сред блаженото безразличие на онези около мен и сърцето ми е като пронизано от твоите мъки, както и от моите собствени. О, каква загуба преживявам, когато се замисля за верността ти! Какви удоволствия съм пропуснал! Не бива да ти признавам тази слабост; осъзнавам, че направих грешка. Ако можех да покажа по-голяма твърдост на ума, можех да провокирам негодуванието ти срещу мен и гневът ти би могъл да постигне онова, което добродетелите ти не биха могли. Щом можах да известя на света своята слабост в любовни песни и стихове, не бива ли тъмните килии на тази обител най-малкото да скрият същите тези слабости под формата на благочестивост? Уви! Все същият съм си!

Потопи перото в мастилото и започна нов абзац.

Изминаха няколко дни, откакто написах горните думи. Много неща се промениха за кратко време, макар че любовта ми към теб гори още по-жарко. Бог избра да ме дари с дар, на който не мога да повярвам, но въпреки това е налице. О, макар да се боя да пиша тези думи, за да не избледнее силата им при предаването им върху пергамента, вярвам, скъпа Елоиз, че намерих начин двамата с теб отново да бъдем заедно като съпруг и съпруга.

Последният ден от разкопките в Руак дойде и отмина.

През последната вечер имаше нещо като празнична вечеря, макар настроението да бе помрачено от двете нещастия, които бяха сполетели експедицията и бяха развързали езиците да говорят за проклятия, зла участ и тъй нататък.

След погребението на Юг в Париж Люк се върна в Руак и се нахвърли върху работата като полудял дервиш, стана напълно безчувствен, спеше само колкото да може да продължи на следващия ден. Стана равнодушен и отчужден, говореше само когато го заговорят, поддържаше професионалната си експедитивност в отношенията с екипа си, но само дотам. Смъртта на Юг бе унищожила обичайния му остроумен чар подобно на морски вълни, заличаващи буквите, изписани с пръчка върху пясъка.