Глен Купър - Десетата зала

И защо изобщо не си бе задавал този въпрос досега?

Старата железопътна линия минаваше успоредно на реката и беше скрита от избуялата растителност. Сара посочи към равната права ивица в края на една нива и тръгна направо към нея. Люк мълчаливо я последва, а мислите му се процеждаха като горещо кафе през филтър.

Релсите се виждаха само ако застанеш точно над тях. С усета на хрътка Сара реши, че е по-добре да търсят на север вместо на юг. Тръгнаха покрай линията, като гледаха да стъпват на траверсите. Откъм реката имаше жив плет от глог и Сара каза, че мястото е идеално за онова, което търсят.

Събраха се облаци и скриха слънцето. Половин час по-късно все още вървяха покрай релсите и Люк започна да се притеснява за разкопките. Мобилният му телефон нямаше обхват, а не обичаше да остава без връзка с екипа. Канеха се да обърнат обратно, когато Сара заподскача като малко момиче и отново задекламира на латински:

— Ribes rubrum, Ribes rubrum!

Храстите в живия плет имаха светлозелени петделни листа и, както обясни тя, запазването на плодовете през този късен сезон се дължало на по-дългото лято и температурите, които до неотдавна си оставаха сравнително меки.

Плодовете блестяха на слънцето като рубини. Сара опита един и зажумя от наслада.

— Кисели, но чудесни — възкликна тя. Люк игриво отвори уста и тя с неохота му пъхна едно зрънце между устните.

— Трябва им малко захар — отбеляза той и двамата започнаха да берат, докато не напълниха торбата и пръстите им не станаха кървавочервени.

Изритаха готвача и поеха командването над дъските за рязане, кухненските инструменти и най-голямата тенджера. Придържайки се към повърхностното описание в ръкописа, нарязаха стеблата и тревите като салата, стриха ги с импровизиран хаван (дървена купа за салата и чукало за месо) и ги сложиха да врят, като добавиха вода и смачкан касис. Кухнята се изпълни с уникален аромат на плодове и треви, а двамата стояха над тенджерата с ръце на кръста и гледаха как сместа ври.

— Колко време трябва да се вари според теб? — попита Люк.

— Най-добре е да не го преваряваме. Би трябвало да е като приготвяне на чай. По принцип, това е правилният етноботанически подход — отвърна Сара. После се разсмя и добави: — Всъщност, нямам представа. Всичко това е адски шантаво, не мислиш ли?

— Твърде шантаво, за да се оповести на всеослушание, това поне е сигурно — съгласи се той. — Това си остава само между нас двамата. Как смяташ да изпратиш пробата в Кембридж?

Сара имаше в караваната си термос, хубава бутилка от неръждаема стомана с чаша, която използваше за истински чай. След като разбърка сместа още веднъж, тя изключи газта и отиде да го вземе.

Преди да се върне, в кухнята влезе абат Мено, който шляпаше със сандалите си и изглеждаше малко зачервен за прохладния ден.

— Ето те и теб, Люк. Търсех те. Дори звънях на мобилния ти телефон.

Люк извади апарата от джоба си. Имаше няколко пропуснати повиквания.

— Извинете, там, където бях, нямаше обхват. С какво мога да ви помогна?

Вниманието на абата за момент се отвлече от особената сладка миризма в помещението.

— Какво е това? — попита той и посочи към печката.

На Люк никак не му се искаше да лъже човека, който бе показал такава щедрост, но въпреки това избегна въпроса.

— Професор Мелъри готви нещо. Нареди ми да следя тенджерата.

Абатът устоя на желанието да опита сместа, както правеше по навик в собствената си кухня. Отново се сети за причината, поради която търсеше Люк. Младият началник на местната жандармерия, лейтенант Бийете, се обаждал многократно в манастира. Оставил на няколко пъти номера си и ставал все по-настоятелен.

Люк му благодари и се запита на глас дали няма някакво развитие по разследването на инцидента със Зви. Когато Сара едва не се блъсна в абата на прага, двамата отскочиха един от друг като магнити с еднакви полюси. Старият монах хвърли поглед към термоса й и побърза да се оттегли, като промърмори, че варивото й миришело чудесно и би искал някой ден да го опита. Сара премълча и Люк запечати момента с намигване.

После се обади на лейтенанта, докато Сара започна да прецежда сместа в чиста купа.

Очакваше да чуе още в първото изречение името на Зви, но вместо това жандармеристът го стресна с напълно неочакван въпрос.

— Познавате ли човек на име Юг Пино?

По стръмния склон от селото към манастира имаше един остър завой. Участъкът не се смяташе за особено опасен, но ако се съчетаеше с тъмна нощ, дъжд, превишена скорост и може би малко вино, човек можеше да си представи резултата.