Глен Купър - Десетата зала

После извади градинарските си ножици, а той — джобно си ножче, и двамата методично напълниха цяла торба със златните класове.

— Това вероятно е бил предшественикът на одомашнения вид — радостно обясни тя, докато работеха. — Преходът към земеделие може и да е станал през неолита, но нищо не пречи хората от мезолита и дори от късния палеолит да са събирали див ечемик за храна и дори за бира.

— Или за други цели — добави Люк.

— Или за други цели — съгласи се Сара. — Мисля, че това е достатъчно. — Изправи гръб. — Намерихме едната съставка, остават ни още две.

Люк помъкна торбата с ечемик и последва Сара сред дърветата. Слабите слънчеви лъчи не бяха стоплили много гората и колкото по-навътре навлизаха, толкова по-мразовито ставаше.

Сара дори не се опитваше да избягва шубраците и тръните, а ги претърсваше, което забави темпото им. Люк вървеше след нея и остави ума си да се рее. Тя знаеше за какво да се оглежда; той пък знаеше какво иска да гледа — стегнатите й бедра, очертани идеално от панталона. А раменете й бяха тесни и женствени дори в това дебело кожено яке. Помъчи се да потисне растящото желание да я грабне отзад, да я обърне и да я придърпа към себе си. Ще се целунат. Този път тя няма да се съпротивлява. Ще я помоли за прошка. Ще й каже, че тя винаги е била единствената. Че тогава не го е осъзнавал, но сега е сигурен. После ще я смъкне на земята. Греховете му ще бъдат опростени. Прохладната влага на горската почва ще ги отмие.

— Търсим заплетено увивно растение, което пълзи по дървета с малка до средна височина — каза тя, изтръгвайки го от унеса му. — Листата приличат на издължени върхове на стрели. Сезонът е късен, така че не очаквай да видиш розови и бели цветчета, но може да има някое закъсняло.

Чуваше се ромон и ботушите им започнаха да потъват в кал. Люк се зачуди дали потокът не захранва някой от водопадите на Бартомио. Покрай течението му растяха разнообразни дървета, предимно зелен дъб и бук, както и гъсти храсталаци и бодлива акация. Джинсите му закачиха някакви тръни и когато се наведе да се освободи, Люк я чу да изрича латинското наименование — мелодично, сякаш започваше да пее някакъв химн:

— Convolvulus arvensis! Ето там!

Лишеният от цветя бурен беше нападнал фиданки и млади дръвчета, точно както го беше предсказала. Филизите му се увиваха стегнато около кората в задушаваща хватка и се виеха на спирала над главите им.

Буренът беше в изобилие. Проблемът не бе в количеството му, а в събирането. Пипалата се бяха закрепили толкова здраво, че бе невъзможно да ги отделят от стволовете. Наложи се да се заловят за дълъг и уморителен труд, от който ги заболяха пръстите — рязане и развиване, рязане и развиване, докато не напълниха втора торба със стебла и листа.

— Две налични, остава още една — обяви Сара.

Тя отново поведе, а Люк я следваше. Скалите и реката бяха пред тях. Сара се насочи назад към ливадите. Беше проучила топографските карти и знаеше, че наблизо има старо железопътно трасе. Последната им цел предпочиташе подобна земя, която преди време е била култивирана, а след това изоставена. Търсеха храсти. Сара говореше за тях, но Люк не слушаше внимателно урока по ботаника. Нещо го гризеше отвътре и все повече и повече се ядосваше в какво се е превърнал.

Баща му бе нефтохимик, типичен представител на своето поколение — с частните клубове, пиенето, нарцистичната арогантност и упорството да има млади любовници въпреки възхитителната си жена. Ако не беше онази фатална коронарна тромбоза, сигурно и досега щеше да пие и да ходи по жени като един жалък и смешен седемдесетгодишен Лотарио.

Гени или среда — вечният въпрос. Каква беше причината Люк да повтаря стареца си? Беше видял какъв ефект имаше поведението на баща му върху майка му. За щастие, тя успя да възстанови достойнството си, като се разведе, прибра се в Щатите и си върна живота, потиснат в продължение на четвърт век, когато бе играла ролята на крехката съпруга на човек от петролна компания, който съхнеше в пустинната жега и в клубовете на Доха и Абу Даби и дупчеше дупки в пясъците за единственото си дете, изпратено да учи в швейцарски училища.

Майка му се омъжи отново, този път за богат дерматолог от Бостън, човек с меки нрави и тяло. Люк го понасяше, но не изпитваше привързаност към него.

Изведнъж го споходи ослепително очевиден въпрос. Защо беше прогонил Сара? Не беше ли това най-пълноценната му връзка през целия му живот? Най-задоволяващата?