Глен Купър - Десетата зала

Люк гледаше как тънките й пръсти взеха микроскопското стъкло, капнаха капка глицерин и залепиха второто стъкло отгоре.

Тя нагласи светлината, погледна на ниско увеличение и доволно заяви, че пробата изглежда „добра“. При по-високо увеличение я раздвижи напред-назад и издиша дълго. Люк не беше разбрал, че е сдържала дъха си.

— Това не може да се подправи.

— Какво има?

Гласът й бе станал дрезгав от вълнение.

— Налице е обичайният фон от папрат и иглолистни, но виждам и три многобройни и напълно уникални популации полен. Погледни.

Люк с мъка фокусира микроскопа. Не беше специалист, но дори той можеше да забележи, че има три основни вида микроскопични спори. Едните приличаха на космати топки за ръгби, другите — на сплескани автомобилни гуми, а третите — на четириклетъчни ембриони.

— Какво е това? — удиви се той.

Сара хвърли поглед към Одил, която работеше, без да им обръща внимание. Одил не говореше английски, но Сара направи знак с очи, че е по-добре да говорят насаме.

— Какво ще кажеш да се поразходим?

Извиниха се и тръгнаха към лагерния огън, който пращеше и пукаше примамливо.

— Добре, какво беше това? — настоятелно попита той.

— Поленът е от трите растения, изобразени в десетата зала и в ръкописа — Ribes rubrum, касиса, който Бартомио нарича бодливо грозде, Convolvulus arvensis, полска поветица или упойваща лоза според Бартомио, и Hordeum spontaneum, див ечемик. Концентрациите са зашеметяващи!

Люк довърши мисълта й:

— Това означава, че значителни количества от тези три растения са били внасяни в пещерата! Те са били използвани с конкретна цел. Никога не сме били свидетели на подобна дейност през късния палеолит!

Тя сияеше. Оранжевата светлина от огъня осветяваше половината й лице. Люк внезапно си спомни колко го възхищаваше на времето острата линия на челюстта й, начина, по който тя подчертаваше деликатната й дълга шия. Това не бе обичайната ерогенна зона, но въпреки това задейства нещо и той я целуна по устните преди тя да успее да реагира. Държеше раменете й и отначало му се стори, че тя отвръща на целувката му, но вместо това Сара постави длани на гърдите му и го отблъсна.

Вече не се усмихваше. Огледа се за любопитни очи.

— Люк, двамата с теб си имахме своя момент. Ти избра да го прекратиш, аз го приех и всичко приключи. Няма да влизам в същия кръг отново.

Той бавно пое дъх, усещайки вкуса на червилото й.

— Извинявай. Изобщо нямах намерение да го правя. Просто е от вълнението, нали разбираш. Може би има и нещо друго, но си права, не биваше да стигаме дотук. Пък и двамата с Карлос като че ли се погаждате.

Това я накара да се разсмее.

— Знаеш как стоят нещата, Люк. Археологически еквивалент на корабен роман. Слезеш ли на сушата, всичко свършва.

— Признавам, че синдромът ми е познат.

Тя го изгледа лукаво и оповести, че смята да провери още няколко проби и да запише наблюденията си. Люк се наруга, докато я гледаше как се отдалечава. Не беше сигурен дали е ядосан задето я беше целунал, или защото не й бе обяснил по-добре, не се бе опитал да изглади простъпките от миналото. Така или иначе, не се чувстваше добре в личен план, но пък за сметка на това се чувстваше великолепно заради Руак.

И ето го отново — стария му проблем с работата и жените. Нямаше трети крак, който да подпре стола. Помисли си, че може би му трябва някакво хоби, но пропъди идеята, когато се опита да си представи нелепата картинка — Люк Симар, замахващ стик за голф.

По-добре да намери Юг и да пийнат край огъня.

Въпреки откраднатата целувка Сара спази обещанието си и участва в двойната среща. Специално за случая Юг прекрачи всякакви ограничения и ги заведе в забележителния Дом, стар укрепен град с напълно запазени крепостни стени. Преди вечерята в „Л’Еспланад“, най-добрия ресторант в района, четиримата се разходиха по стените и се наслаждаваха на гледката на потъващата в здрач долина на река Дордон.

Одил се държеше като същински турист и помоли един непознат да ги снима с мобилния й телефон. Вятърът си играеше с късата й полупрозрачна рокля, която не подхождаше особено за мразовитата есенна вечер. Одил изглеждаше мургава и знойна, подобно на някаква съвременна звезда от матинетата. Юг внимателно следеше поривите на вятъра и за награда успя да зърне бедрата й, че и по-нагоре. Тогава обаче забеляза големи черни и сини петна по краката — свежи синини, които изглеждаха болезнени.

Люк се държеше като любезен джентълмен и водеше със Сара неутрални разговори за останките от първоначалната архитектура на градчето от тринайсети век. По-късно, когато Юг му подшушна за синините на Одил, Люк просто сви рамене и каза на приятеля си, че това определено не е тяхна работа.