Глен Купър - Десетата зала

Преброи три врати от другата страна на кафенето. Прозорците и на двата етажа на къщата светеха. Спря, за да огледа по-добре. Не беше ли казала, че има овощна градина? Бе споменала нещо такова точно когато бе най-пиян, преди десерта. И какви точно овошки — ябълки, череши, круши? Как можеше да разбере по това време на годината, когато нямаше плодове? Пък и нали си беше градско чедо — беше му трудно да различи храст от дърво. Спря колата край пътя и се промъкна отстрани на къщата, за да надникне в задната градина. Луната бе негов приятел. Беше пълна и бе достатъчно светло, за да различи най-малко дузина дръвчета, посадени в редици.

Определено приличаше на овощна градина и това му вдъхна надежда.

Вратата бе синя, малката къща беше построена от пясъчник с цвят на лимон. Почука леко и зачака.

После почука по-силно.

Завесите на долния етаж бяха спуснати. Само на един прозорец в дневната между тях имаше съвсем малък процеп, колкото да види, че вътре няма и следа от нея или от някой друг.

Отстъпи няколко крачки, за да погледне към прозореца на спалнята на втория етаж. Завесите бяха осветени. Юг взе няколко малки камъчета и ги метна към прозореца като тийнейджър, който се мъчи да не събуди родителите.

Отново никакъв отговор.

Разумната реакция беше да се върне в колата и да си тръгне; дори не беше сигурен, че точно това е къщата. Пристъпът на парижко безразсъдство обаче го подтикна обратно към вратата. Опита дръжката.

Тя се завъртя и вратата се отвори.

— Ехо? — с надежда повика той. — Одил? Юг е!

Влезе и се огледа. Дневната беше спретната и хубава, както може да се очаква от живееща сама жена.

— Ехо? — отново повика той.

Надзърна в кухнята. Беше малка и безупречно чиста, без чинии в умивалника. Канеше се да влезе да разгледа по-добре, когато забеляза пощата на масата в коридора, със сметката за електричество най-отгоре. Одил Боне. Почувства се по-добре.

— Ехо, Одил?

Спря в началото на стълбището и се поколеба. Само изнасилвачи се качваха в стаите на жени неканени и неочаквани.

— Аз съм, Юг! Там ли си?

Чуваше се приглушена музика. Сигурен беше. Последва звука и влезе в кухнята.

Забеляза я веднага, висяща над кухненската маса. Огромна.

— Исусе Христе! — ахна той и размаха неволно ръце. — Исусе Христе!

Огледа се, за да се увери, че все още е сам, след което извади мобилния си телефон, за да направи снимка.

Музиката зазвуча по-силно. Помисли си, че трябва да се махне, да погледне снимката на сутринта и да премисли нещата на трезва глава, но въпреки това последва мелодията.

До килера имаше врата. Отвори я и видя стълби, водещи към мазето. Музиката стана още по-силна — китари, акордеон, барабан — селска музика, която не бе от любимите му. Стълбището се осветяваше от мръсна гола крушка.

Намираше се в средата на стълбището, когато крушката угасна и Юг се озова в непрогледен мрак.

— Одил?

Люк отиде на закуска ухилен. Походното легло на Юг бе недокоснато. Мошеникът явно беше успял и нямаше съмнение, че в скоро време щеше да му надуе главата с легенди за завоеванието си.

След като изпрати първата смяна до пещерата, Люк поведе Сара на старомоден теренен обход. Въоръжени с торбички за проби и бележници, двамата напуснаха очертанията на манастира в утринната мъгла и поеха през едно мокро от росата пасище към реката.

Джеръми и Пиер бяха при бараката и ги видяха как се отдалечават.

— Накъде са тръгнали според теб? — попита Джеръми.

— Нямам идея — отвърна Пиер и му смигна. — Шефът обаче беше доста нахилен.

Люк и Сара вървяха мълчаливо, вдишвайки аромата на плодородната земя. През нощта беше валял силен дъжд в продължение на около час и високите им ботуши скоро заблестяха от мократа трева. Слънцето най-сетне успя да пробие мъглата и всичко около тях заискри, принуждавайки ги да извадят слънчевите си очила.

Отначало се отдалечиха само на километър от лагера. Сара забеляза, че границата между поляната, по която вървяха, и гората е нашарена със зелени и жълти петна. Видя някакви високи жълти стебла над зелената трева и се затича към тях. Люк поддържаше с лекота темпото благодарение на дългите си крака. Двамата оставяха пътеки от стъпкана трева след себе си.

— Див ечемик — каза тя. — Hordeum spontaneum, колкото искаш.

На Люк растението му приличаше на съвсем обикновен култивиран ечемик, но тя откъсна един заострен клас и му показа два реда зърна вместо обичайните шест.