Глен Купър - Десетата зала

— Колко често го пиете? — поинтересува се Люк.

— Чая ли? Веднъж седмично. Винаги късно през нощта, когато няма опасност някой идиот да се натресе в селото и да досажда. Сигурно може да го пием и по-рядко, но такава е традицията, пък и, честно казано, на нас ни харесва. Пил съм го повече от десет хиляди пъти, а не ми е омръзнал. Ще видите.

— Няма начин да ни накараш да участваме — каза Люк.

— Така ли? — сви рамене Боне. Потопи пръст в тенджерата и го извади червен. Облиза го и заяви: — Ето, готов е. Хубав руакски чай. Какво мислиш, Пеле?

Докторът сръбна малко от черпака.

— Не си спомням по-добро вариво — разсмя се той. — Съжалявам, че се налага да чакам.

— Е, ти и аз, стари приятелю. Тази вечер ние сме пазителите. Специални пазители за специални гости. — Боне се огледа. — Жак! — извика той. — Къде си, по дяволите?

Синът му се появи от един от коридорите.

— Готови сме — съобщи му Боне. — Кажи на останалите.

Люк и Сара се хванаха за ръце. Дланта й беше отпусната и студена. Нямаше какво да й каже освен да прошепне: „Всичко ще бъде наред, бъди силна.“ Не след дълго се чу приглушен звук на камбана, който продължи не повече от половин минута, след което замлъкна.

Селяните започнаха да пристигат на групи по трима и четирима.

На външен вид никой не бе по-млад от двайсетина години. Повечето мъже и жени бяха на възраст, но Люк можеше само да предполага на каква точно. Появи се и Одил, която погледна виновно към закопчаната двойка до стената. Имаше може би трийсет или четирийсет души на нейните години. Като цяло селяните се събираха на групи според възрастта, разхождаха се напред-назад, шепнеха си и като че ли се чувстваха неудобно в присъствието на непознати. Всичко на всичко имаше най-малко двеста души, но Люк изгуби точния им брой, докато помещението се пълнеше.

Боне почука по тенджерата с черпака, за да привлече вниманието към себе си.

— Добри хора — извика той. — Елате да бъдете обслужени. Не се стеснявайте от гостите ни. Знаете кои са те. Не им обръщайте внимание. Хайде, кой е пръв тази вечер?

Селяните се наредиха на опашка и всеки получи картонена чашка, пълна догоре с горещ червен чай. Някои го отпиваха с наслада на малки глътки, сякаш бе чаша обикновен чай. Други, особено по-младите, го гълтаха наведнъж.

На Люк му хрумна, че приличат на примерни енориаши, чакащи да получат причастие. Боне обаче не беше свещеник. Хилеше се и пускаше шеги, докато наливаше от отварата, и се кикотеше, когато без да иска разливаше малко върху масата.

Накрая получи дажбата си и последната селянка, старица с дебели бедра и сива коса на кок. Жената прошепна нещо на Боне.

— Не, не — на висок глас отговори той. — Аз по-късно. Имам малко работа тази нощ. Ела с мен, да те запозная.

И поведе жената към Люк и Сара.

— Това е жена ми, Камил. Тези са археолозите, за които ти споменах. Професорът изглежда добре, нали?

Жената на кмета го огледа и изсумтя. Боне я плесна по задника и й каза да се забавлява без него. Придърпа един стол и седна на известно разстояние от Люк.

— Знаете ли, уморен съм — въздъхна той. — Късно е. Вече не съм толкова млад като преди. Нека поседя с вас малко.

Погледът на Сара обикаляше помещението. Хората допиваха чая си и прилежно и цивилизовано изхвърляха чашките в контейнера за боклук. Разговаряха приглушено, чуваше се любезен смях. Всичко изглеждаше като банална сбирка.

— И какво следва? — попита тя.

— Изчакайте, ще видите. При някои започва да действа след петнайсет минути, при други — след двайсет. Гледайте. Няма начин да го пропуснете. — Махна на доктора, който донесе от масата още две чаши чай.

Сара ги погледна и започна да плаче.

— Не, наистина ще ти хареса — упорстваше Боне. — Не прави сцени. Довери се на Пеле. Той е добър доктор!

— Остави я на мира — заплашително изръмжа Люк. Стана от стола си и пристъпи напред, доколкото му позволяваше закопчаната ръка. Боне инстинктивно се дръпна, макар да бе на безопасно разстояние.

Кметът поклати уморено глава и извади пистолета си.

— Пеле, дай й чашата. — Погледна Сара и започна да й говори като училищен директор на ученичка. — Ако я хвърлиш, ще прострелям стъпалото на професора. Ако изплюеш чая, ще прострелям коляното му. Няма да го убивам, защото се нуждая от помощта му, но ще пролея кръвта му.

— Сара, не го слушай! — извика Люк.

— Не, Сара — натърти Боне. — Определено трябва да ме слушаш.

Тя взе чашата с трепереща ръка и я поднесе към устните си.