Глен Купър - Десетата зала

Одил лежеше в средата на леглото и бавно се гърчеше като змия, търсеща място на припек. Беше знойна и похотлива, с хубаво стегнато тяло. Космите по пубиса й бяха черни като дългите й коси.

— Ето, Одил — гордо заяви баща й. — Подготвих го за теб. Остани с него колкото искаш, вземи го колкото пъти можеш. Ще се върна да ви проверя.

Одил изглеждаше твърде унесена, за да го разбира, но очите й попаднаха на Люк и тя започна да се докосва и да стене.

Боне го бутна напред.

— Хайде, свърши си добре работата. Позабавлявай се, после bon voyage. Приятно прекарване с руакския чай, професоре.

С тези думи силно блъсна Люк между плешките и го събори на леглото.

Одил посегна към него, сграбчи дрехите му, скъса копчетата на ризата му с изненадваща сила, после се зае с джинсите.

Боне ги погледа няколко секунди, разсмя се от сърце и излезе. Погледна часовника си и се върна в основното помещение, за да смени плочата на грамофона, да поседи и да погледа плътската голота на онези, които бяха избрали килимите на пода.

След около час щеше да довърши Люк и Сара и да ги предаде на Дювал, за да зарадва свинете си на сутринта. Къде ли беше дъртият чешит? Заоглежда пода, търсейки характерното му набръчкано хърбаво тяло. Нямаше го. Сигурно беше отишъл в някоя от стаите. А къде беше жена му? Огледа се за голям розов задник с дълга сива плитка до кръста.

— Само не ми казвай, че е отишла с Дювал! — разсмя се той. — Ама че дърт мошеник!

После забеляза жената на селския пекар, сто години по-млада от него червенокоска, която малко приличаше на Марлене Дитрих в разцвета си.

Беше яхнала един от мъжете, фермер по занаят, който беше направил опита за покушение в Кеймбридж и после бе отвлякъл Сара. Беше корав човек и Боне му се доверяваше за сериозните задачи. По време на двете световни войни беше убил повече немци от всеки друг от Руак. Сега очите му бяха затворени и стискаше зъби. Гърдите на червенокоската подскачаха в такт с музиката.

— Хей, Елен! — извика й Боне. — По-късно. Ти и аз! Ще те намеря.

Одил ту забиваше нокти в Люк, ту го галеше, движеше длани по целия му гръб надолу до кръста, мъчеше се да смъкне тесните му джинси.

Очите й бяха изцъклени, устните й се движеха, сякаш говореше, но от тях не излизаше звук. Накрая оформиха дума и я повториха.

— Cheri, cheri.

Очите на Люк рязко се отвориха.

Огледа се, хвана главата й с големите си длани и каза:

— Не съм ти cheri и няма да чукам нечия прабаба.

Опита се да се освободи от нея, но тя го сграбчи още по-силно и заби нокти в гърба му.

— Никога не съм го правил преди — гневно процеди той.

Намръщи се и я фрасна с юмрук в челюстта.

За щастие, тя моментално изгуби съзнание, така че не му се наложи да я удря отново.

Надигна се от леглото и оправи дрехите си, като гледате проснатата в несвяст гола жена.

— Изглеждащ доста добре за сто и шестнайсет години — рече той. — Признавам ти го.

Порови в джобовете си за мобилния телефон. Както и очакваше, беше изчезнал.

Завъртя дръжката на вратата. Явно Боне беше решил, че дъщеря му има доста средства, за да го задържи в стаята, без да се налага да я заключва.

Коридорът беше празен, музиката долиташе от голямото помещение.

Главата му бе абсолютно бистра. Беше такава и когато изпи чая. Остана си същата и двайсет минути по-късно. Както и сега.

Беше ги изиграл. Беше се престорил на упоен. Гледаше Сара и селяните и се опита да ги имитира колкото се може по-добре. Боне беше излъган и това бе единственото, което имаше значение.

Но защо чаят не му подейства?

Нямаше халюцинации, не се беше качил на черешата — нищо. Само главоболие.

Да не би Сара да бе убедена, че ще бъде неуязвим? Откъде е знаела?

Сара.

Трябваше да я намери. Мисълта как Жак мачка тялото й го изпълваше със сляпа ярост.

Започна да отваря вратите.

Навсякъде едно и също — стари затлъстели хора го правеха, без да забелязват натрапника. Беше повече от отвращаващо.

След като провери всички стаи в коридора. Люк се промъкна към главното помещение. Боне седеше на един стол в другата част на залата и като че ли дремеше. Пеле не се виждаше никакъв. По пода имаше достатъчно гърчещи се тела и Люк реши, че ще успее да се промъкне незабелязан до следващия коридор.

Клекна и лази на четири крака покрай стената.

Изравни се с масата. Ръкописът от манастира беше съвсем близо до него.

Дори не се замисли. Просто го направи. Просна се по корем и запълзя.

Сякаш плуваше в море от голи тела, които не забелязваха присъствието му. Стисна зъби и продължи напред.