Глен Купър - Десетата зала

Люк не беше сигурен дали да му вярва, че нямат нищо общо с унищожаването на „Плантадженетикс“. Непоклатимата му теория започна да изглежда леко съмнителна.

— А Прентис? Вие ли го убихте?

— И Фред ли е мъртъв? — изплака Сара.

— Съжалявам — рече Люк. — Умрял е в болницата.

— И за това нямам представа — излая Боне. — Но знаеш ли какво? Никой от хората ти нямаше да умре, ако бяхме застреляли теб и приятелчето ти Юг още първия път, когато стъпихте в кафенето ми. Точно както направихме с двамата тъпаци, които откриха пещерата през хиляда осемстотин деветдесет и девета.

Устните на Сара се извиха в презрителна усмивка.

— Имате и още една тайна, нали?

— Нима? И каква е тя?

— Стерилни сте. Всичките мъже в това село сте стерилни копелета. — Разсмя се, когато видя наранената му физиономия. — Люк, това трябва да е някакъв страничен ефект от чая. Пищовите им стрелят с халосни патрони!

Люк също успя да се усмихне.

— Вярно, май не съм виждал деца в Руак. Колко деца имате?

Боне стана. Ясно му личеше, че е смутен.

— Малко, твърде малко. Това е проблем. Винаги е било проблем. Мъжете пият чай една-две години и малките рибки спират да плуват. Но се справяме. Продължаваме напред.

Люк се замисли за момент.

— Вие сте матрилинейни, нали?

— Какви сме били? — предизвикателно попита Боне, сякаш някой беше обидил майка му.

— Мъжете не могат да оплождат — обясни Люк. — Родът ви е по женска линия. Затова ви се налага да водите мъже отвънка, за да продължавате рода си. Кой е направил собствените ти проклети деца, Боне? Да не си използвал услугите на някой разплоден жребец като в конюшните?

— Млъквай! — изрева Боне. Извади отново пистолета си и го размаха към Люк.

— И малкият ти пищов ли е с халосни? — подигра го Люк. Вече нямаше какво да губи.

Боне крещеше и заглушавайте досадната музика. Селяните спряха да приказват, обърнаха се и го зяпнаха.

— Мислите се за много умни. Идвате от Париж, от Бордо, намъквате се в селото ни и се опитвате да унищожите начина ни на живот! Нека ви кажа какво ще се случи с вас тази нощ! — Посочи с пистолета към Сара. — Синът ми ще изчука хубаво тази кучка, после ще й пръсне главата! А на нея даже няма да й пука, защото след десет минути ще си е изгубила ума от чая. А ти, ти ще бъдеш жребецът. Отиваш с Одил. Ще се рееш като хвърчило и ще ми направиш внуче, благодаря. После аз лично ще пръсна твоята глава! А след това ще се кача горе на скалите и ще взривя зарядите, които поставихме тази вечер. Покрай всичките ви дебели врати, катинари и камери не можем да влезем вътре, но това не означава, че не можем да взривим скалата отгоре и тя да затрупа пещерата! А после ще изгоря този проклет ръкопис! И никой никога няма да научи тайната ни! Не вярвам, че си написал писмо до когото и да било. Не те бива в блъфирането. Никой няма да разбере! И после ще се върна в кафенето си, при пожарната си команда, при купчината си нацистко злато, в тихото ми кафене, при чая ми и при доброто старо време. И ще продължа да живея толкова дълго, та може дори да забравя, че сте съществували!

Беше посинял от тирадата, задъхан и хриптящ.

Люк обаче не гледаше към него, а към селяните. Нямаше значение дали са млади или стари. Започваха да не обръщат внимание на бърборенето на кмета си. Въртяха се в такт с музиката, долепени един към друг, разделяха се по двойки. Започнаха да хвърчат дрехи. Чуваха се стонове и пъшкане. Звуци на разгонени хора или животни. По-възрастните двойки тръгваха към коридорите. По-младите лягаха направо на килимите, без да обръщат внимание на другите около себе си.

— Ето така го правим — гордо каза Боне. — И сме го правили стотици години! И, професоре, погледни приятелката си!

Люк се обърна и извика:

— Сара!

Очите й се въртяха. Тялото й беше отпуснато на стола, издаваше тихи гърлени стонове.

Боне отключи белезниците й и я вдигна да се изправи на омекналите крака.

— Водя я при Жак. Когато се върна за теб, вече ще си готов за Одил. Направи ми внучка, ако можеш. После върви по дяволите.

Боне поведе Люк за ръка. Не му трябваше оръжие, за да се пази. Люк се тътреше като кукла, отвеян нанякъде, с блуждаещ поглед, пасивен и покорен.

— Точно така — каза Боне, сякаш говореше на куче. — Насам, след мен, добро момче.

Тръгна по един от коридорите, водещи навън от основното помещение. Отвори някаква врата.

Сякаш бе дал воля на фантазията си тук.

Стаята без прозорци бе цялата в червени и златни кувертюри, създаващи впечатлението за арабски харем. Единствената приглушена светлина идваше от две лампи в ъглите. Тънка дантела в прасковен цвят скриваше гипсовия таван. Голямо легло заемаше основната част от помещението, матракът лежеше направо на килима, покрит с оранжев сатен. Навсякъде имаше лъскави червени възглавнички.