Глен Купър - Десетата зала

Тя го целуна. Не страстно, а с благодарност. Хвана двете му ръце и огледа лявата.

— Инфекцията ти намалява.

Той се разсмя.

— Ама че си наблюдателна.

— Тревожех се за теб — с усмивка призна тя.

Той също се усмихна.

— Благодаря. Хапчетата действат.

Резето изщрака и вратата се отвори. На прага отново се появи Боне с пистолет в ръка.

— Добре, време е — каза той.

Люк дръпна Сара зад себе си и направи заплашителна крачка напред.

— Време за какво? Какво искаш от нас?

Очите на Боне бяха мътни. Приличаше на ужасно уморен и останал без сили човек, но твърдо решен да не заспива.

— Ще видите.

Намираха се в прохладно помещение без прозорци с размерите на училищен физкултурен салон или квартално кино. Беше твърде голямо, за да е просто мазе на някоя от къщите. Ако все още се намираха в селото, както подозираше Люк, то помещението трябваше да бъде някъде под улицата и до него да има достъп от няколко къщи. По краищата се отделяха няколко коридора и той реши, че може би всеки от тях води към нечий дом.

Стените бяха от вездесъщия варовик, но подът бе покрит с дъски, изгладени от годините и застлани с разнообразни килими, повечето големи, с пищни ориенталски мотиви в различни оттенъци на зеленото, синьото, червеното и розовото. Помещението се осветяваше от евтини индустриални флуоресцентни лампи, закрепени на гипсовия таван. Надолу по стените се спускаха медни тръби.

Люк и Сара седяха един до друг на дървени столове покрай една от дългите стени. Дясната й китка и неговата лява бяха закопчани с белезници за две от тръбите.

На отсрещната стена древен грамофон въртеше стара плоча. Помещението беше изпълнено с дрънчаща, стара bal-musette — танцова музика на акордеон с бърз и неспокоен ритъм.

В центъра имаше здрава сгъваема маса. Боне и д-р Пеле се суетяха около огромна тенджера върху голям котлон с открит реотан, който беше нажежен до червено. Съдът приличаше по-скоро на войнишка бака, в която можеше да се сготви храна за двеста души, черпакът също беше неимоверно голям. Издигащата се пара изпълваше въздуха със сладък, почти плодов аромат.

Люк и Сара познаваха тази миризма от кухнята в лагера на експедицията.

Боне продължаваше бавния си монолог, говореше високо, за да надвика музиката. Имаше нелепия вид на готвач, изпълняващ шоу пред закопчана с белезници публика.

— Не е нужно да ви казвам, че тези растения не са на разположение през цялата година — обясняваше Боне. — Трябва да ги събираме и да ги съхраняваме за зимните месеци. Тук долу е хубаво и прохладно, затова се запазват добре, стига да са на сухо. Плодовете и поветицата са сигурна работа. С тях никога не сме имали проблем. Дивият ечемик е по-капризен. Ако няма от онези черни или пурпурни налепи, не става за нищо. Как наричахте налепите? Все забравям.

— Склеротия — автоматично отговори Сара с пресъхнала от страх уста.

— Не те чувам. Говори по-високо — намръщи се Боне.

— Ерготи — обади се Пеле.

— Да! Точно така, ерготи. Без тях ечемикът е пълен боклук. За нищо не става. Затова трябва да се търси такъв с пурпурни налепи по класовете. Тогава върши работа. Всичко трябва да се приготви, но не да кипи. Да къкри тихо, все едно правиш бобена чорба. Ако го правиш дълги години като Пеле и мен, започваш да придобиваш усет и всеки път се получава идеален резултат.

— На колко си години, Боне? — обади се Люк.

Кметът спря да бърка и почеса четината си.

— Винаги се замислям — отвърна той. Пеле се засмя. — Не съм най-старият, да знаеш. Онзи фермер, Дювал, дето гледа свине. Той е най-старият. Аз съм на двеста четирийсет и две, но жена ми казва, че не изглеждам и ден по-дърт от сто и осемдесет! — Пеле намери това за много смешно и се разкисна като жена. — Научих се да правя чая от баща си Гюстав. Той пък се научил от дядо ми Бернар. А Бернар пък се учил от прадядо ми Мишел Боне, който, доколкото знам, на младини бил монах в манастира, преди да го напусне през хиляда триста и седма, когато били затрити тамплиерите. Не е зле, а? Само четири поколения Боне за седемстотин години!

На масата имаше пластмасова кутия с дръжка. Боне извади от нея подвързана с червена кожа книга. Ръкописът от Руак.

Люк поклати глава, щом го видя.

— Имаш проблеми с прочитането му ли, Боне?

— Ако трябва да съм откровен, да, ако не броя няколкото реда на латински, написани през хиляда триста и седма, което върви с родовата ми дата, която споменах току-що. Може би ще успея да те убедя да ми кажеш за какво се говори в книгата. Но и да не го направиш, няма проблем. Мисля, че имам доста добра представа какво пише вътре. Картинките са повече от красноречиви. Онзи Бартомио, който бил на двеста и двайсет… предполагам, че е познавал доста добре прадядо ми.