Глен Купър - Десетата зала

— Тук има достатъчно, за да уредим живота си — казал той и вдигнал чаша. — Приятели и роднини, за много години!

Минаваше един. Въпреки безкрайния ден Люк не бе уморен. Вцепенен, но не и уморен. Жената, в която се взираше, беше на сто и шестнайсет години. А изглеждаше знойна и гъвкава, апетитна четирийсетгодишна дама.

— След войната живеехме в мир — рече тя. — Не тормозим никого, никой не тормози нас. Искаме да си живеем живота. Това е. Но после дойде ти и всичко се промени.

— Значи вината е моя? — невярващо попита той. — Искаш да кажеш, че кръвта на убитите от вас е по моите ръце?

Откъм кухнята се чуха тежки стъпки. Люк бързо се обърна. Боне изпълни входа с едрата си фигура. Не се бе бръснал от известно време и бузите му бяха покрити с бяла четина.

— Имаме право да се защитаваме! — изфъфли той. Почти пръскаше слюнки. — Имаме право да бъдем свободни. Имаме право да бъдем оставени на мира. Няма да позволя да ни изследват, бодат и да се отнасят с нас като с животни в зоологическа градина. А точно това ще се случи, ако продължиш с проклетата си пещера.

Синът му стоеше зад него. Ръкавите на тениската му бяха опънати от яките бицепси. Двамата мъже влязоха в дневната. Ботушите им бяха кални.

Люк стана и се обърна към тях.

— Добре, чух Одил. Вече разбрах що за хора сте. Чудесно. А сега искам да видя Сара и да я отведа у дома.

— Първо трябва да поговорим — настоя Боне.

— За какво?

— Кой друг знае? На кого още си разказал за нас?

Ако възнамеряваха да го сплашат със свирепите си погледи и заплашителната стойка, определено постигнаха успех. Люк беше едър, но не беше боец. Тези хора бяха способни на изключителна жестокост, това поне бе ясно.

— Никой не знае, но ако с мен се случи нещо, всички ще разберат. Оставих писмо, което ще бъде отворено, ако умра или изчезна.

— Къде е това писмо? — попита Боне.

— Нямам какво повече да кажа. Къде е Сара?

Жак се изсмя подигравателно.

— Наблизо е. Хвърлил съм й око, да знаеш.

Едрото просташко лице и неприкритият сексуален намек влудиха Люк. Нямаше значение, че щеше да си изпати зле. Постъпката не бе разумна, но той се хвърли напред и юмрукът му улучи Жак по скулата.

Като че ли нарани ръката си повече, отколкото лицето на дръвника, защото Жак успя да се отърси и така го срита с коляно в слабините, че Люк рухна на четири крака, потопен в море от болка и гадене.

— Жак, не! — изкрещя Одил, когато брат й понечи да го изрита отново в чатала.

— Не там! — нареди Боне и синът му отстъпи. Кметът застана над Люк и стовари тежкия си като ковашки чук юмрук върху врата му. — А тук!

Дойде на себе си с глухо пулсираща глава и остра болка във врата. Докосна мястото, където бе попаднал ударът. Беше болезнено и натъртено, но пръстите на ръцете и краката му се движеха, затова реши, че няма нещо счупено. Лежеше на някакво старо мухлясало легло с лице към каменна стена. Студен сив варовик, гръбнакът на Перигор.

Обърна се. От тавана висеше гола крушка. Обърна се отново, този път на дясната си страна. И видя лицето.

Кожата му бе толкова бяла и чиста, че приличаше едва ли не на призрак. Младият мъж го гледаше с абсолютно същото спокойствие, с което Мона Лиза наблюдава почитателите си в Лувъра. Това бе картината на Рафаело. „Портрет на млад мъж“ беше поставен върху сандък с германски надпис, подпрян на влажната каменна стена, сякаш бе никому ненужно платно в очакване на контейнера за боклук или гаражна разпродажба.

Надигна се и спусна крака на пода. Главата му пулсираше, но успя да се изправи. Помещението бе горе-долу с размерите на дневната на Одил, пълно със сандъци, навити килими и всякакви вехтории — свещници, вази, лампи, дори един сребърен сервиз за чай. Вдигна един свещник. Оказа се ужасно тежък.

Господи, помисли си той. Чисто злато.

Чу се изщракване на резе и вратата се отвори.

Отново Боне и синът му.

Видяха, че държи свещника. Боне извади малък пистолет от джоба си.

— Остави го — нареди той.

Люк изсумтя и го хвърли на пода. Свещникът се огъна.

— Половината от стойността му отиде.

— У кого е писмото, което казваш, че си написал? — отново попита Боне.

Люк се изпъчи.

— Няма да ти кажа нищо, докато не видя Сара.

— Трябва да ми кажеш — настоя Боне.

— Трябва да ти го начукам.

Боне прошепна нещо в ухото на сина си. Двамата излязоха и отново заключиха вратата. Люк огледа помещението по-внимателно. Стените бяха от камък, подът — циментов. Вратата изглеждаше доста солидна. Таванът бе покрит с гипс. Може би там имаше някакъв шанс. Нямаше да е трудно да се качи на сандъците и да поръчка тук-там. Тогава видя купчината хардуер и кабели в единия ъгъл зад някакви кашони. Изруга на глас. Компютрите му!