Глен Купър - Десетата зала

Баща й я видя пръв.

— Одил! Разкарай се веднага оттук!

Тя не помръдна и не откъсна поглед от труповете.

Боне се завтече, грабна я с дебелите си мазолести ръце и я отнесе горе. Помнеше как миришеше намазаната му с помада черна коса и извивката на дългите бакенбарди. Той я хвърли на леглото, плесна я по дупето с опакото на дланта си достатъчно силно, за да я заболи, и извика жена си да се заеме с нея.

Беше 1899 г. Одил бе четиригодишна.

Помнеше как я заведоха в пещерата малко след като бяха застреляни непознатите. Баща й и някои други вече бяха ходили там и докато стражите стояха горе на скалите и се оглеждаха да не мине някой, селяните получиха възможност да я видят още веднъж.

Баща й я носеше на стръмните места, но този път я държеше по-нежно отпреди, разговаряше с нея по пътя и й обясняваше, че ще види хубави картинки в тъмното.

Помнеше съскането на газената лампа и пъстроцветните животни, препускащи в тъмното, помнеше огромния човек птица, за когото големите казваха, че ще я уплаши, но не успя да го направи.

Помнеше как майка й я държеше за роклята, за да не падне от корниза, докато мъжете издигаха сухата стена от плоски камъни, за да скрият пещерата и да я затворят завинаги.

Беше бунтарско дете. Някои момичета с лекота влизаха в ритъма на селския живот и се носеха безропотно по течението. Не и Одил. Откри рано книгите и списанията и беше едно от малкото деца в селото, които се застояваха над изписана страница. С насмешка се говореше за някакъв чернокос канадец, който се озовал в Руак около девет месеца преди раждането й. Някакъв професор ли е бил? Какво се е случило с него? При тези въпроси мъжете изсумтяваха и започваха да говорят за тлъстите прасета на Дювал и шунка с канадска подправка.

Когато стана на осемнайсет, точно преди инициацията й, избяга в Париж. Искаше да живее, да бъде свободна. Имаше силното предчувствие, че след като я посветят, свободата ще стане неуловима като пеперуда на ръба на скалите. Баща й Боне и най-добрият му приятел, селският лекар Едмон Пеле, я търсеха, но градът беше огромен, а те нямаха сигурни следи. Освен това наближаваха тежки времена и те трябваше да потиснат тревогата си, че Одил може да се разприказва, и да се върнат в Руак, за да се справят с надвисналата буря.

Никой не знаеше къде точно ще пламне огънят, но цяла Европа бе като сухи подпалки с непрекъснато променящи се съюзи, заграбване на земи, гняв и недоверие. На 28 юни 1914 г. един студент, босненският сърбин Гаврило Принцип, извърши покушение срещу австрийския ерцхерцог Франц Фердинанд в Сараево. Ако това не беше дало начало на войната, щеше да се появи друг повод. Тъжно, но тя беше неизбежна.

Одил попадна в бохемската тълпа художници и писатели на Монмартър и когато младите мъже от обкръжението й заминаха на война, се премести в мръсното студио на един по-стар художник с куц крак и лошо пиянство, който едва свързваше двата края, като караше такси. Беше време на опасности и лоши предчувствия. Германците настъпваха и Париж беше на прицела им. Въпреки това за провинциално момиче от изолирано село в Перигор градският хаос бе опияняващ и тя пиеше силните усещания като вино.

Към края на август 1914 г. френската армия и британският експедиционен корпус бяха принудени да отстъпят до река Марна в покрайнините на Париж. Двете основни немски армии, които току-що бяха прегазили Белгия, напредваха към столицата.

На 6 септември германците бяха на път да пробият блокираните позиции на френската Шеста армия. Гарнизоните в Париж получиха вест, че има нужда от подкрепления на Марна. Седма дивизия беше готова, но всички военни транспортни средства бяха заети, а железопътната система беше задръстена до степен на парализа. Тогава военният губернатор на Париж зададе съдбовния въпрос: „Защо да не използваме таксита?“

Призивът стигна до таксиметровите шофьори в града и след няколко часа при Дома на инвалидите се образува конвой. Одил също чу призива. Приятелят й бе в разгара на поредния безпаметен запой. Тя веднага се задейства. Онзи да върви по дяволите! Немците идваха, а Одил знаеше как да кара кола — поне това беше научила от жалкия си приятел. Червеното рено с жълти спици на колелата, една от най-очуканите коли по улиците на Париж, беше в изправност, така че тя скочи зад волана и се присъедини към конвоя.

Може би не беше единствената жена шофьор онзи ден, но й харесваше да си мисли, че е. Колоната стигна празна до Дамартен. В сумрака при страничните коловози ги чакаха пехотинци, които се качваха по петима в кола, след което автомобилите продължиха в мрака с изгасени светлини.