Глен Купър - Десетата зала

Люк не отговори.

Тя дръпна дълбоко.

— Отвратителен навик, но не ми е навредил, доколкото мога да преценя.

— Какво искаш? — попита той. — Интересува ме Сара, не ти.

Дори и да я беше засегнал, не пролича.

— Искам да поговорим за Юг.

Какво иска? Опрощение ли?

— Не е било инцидент, нали?

Тя завъртя цигарата между пръстите си.

— Беше инцидент.

— Но той не е умрял в колата си.

Черните й вежди се вдигнаха изненадано.

— Откъде знаеш?

— Защото е направил снимка с мобилния си телефон, след като вече би трябвало да е мъртъв.

— Каква снимка?

— На една картина.

— Ах. — Тя издиша и димът скри лицето й за момент. — Когато се забъркаш с подобни неща, винаги има прекадено много детайли. Лесно е да изпуснеш един-два.

— Това ли беше Юг? Детайл?

— Не! Харесвах го. Наистина го харесвах.

— Тогава какво е станало?

— Дойде тук, съвсем неочаквано. Влезе в къщата. Щеше да види неща, които не трябваше да вижда. Жак го удари. Прекадено силно. Удари го прекадено силно — това беше инцидентът. Аз го харесвах. Можехме да си изкараме добре заедно, да се посмеем, може би още нещо. Имах надежди.

— Значи сте го натоварили обратно в колата и сте я забили в дървото.

— Да, разбира се. Не аз, мъжете.

— Убили сте приятеля ми.

Тя пропусна думите покрай ушите си.

— Не е страдал, да знаеш. Ако трябва да си идеш, това е най-добрият начин. Чисто, без болка. Наистина го харесвах, Люк. Съжалявам, че е мъртъв.

Люк бръкна в джоба на джинсите си. Тя проследи внимателно ръката му, може би очакваше нож или пистолет. Оказа се лист хартия, ксерокопие. Люк го разгъна и изглади на коляното си, после се понадигна да й го подаде.

Тя изгаси цигарата си и се зае внимателно да разучава снимката, погледът й се местеше от човек на човек, поглъщаше всеки образ, сякаш изгубена в спомени.

— Много прилича на теб — многозначително рече Люк и я върна в настоящето.

Тя се усмихна.

— Виж само колко висок беше Дьо Гол! Ама че мъж. Целуна ме три пъти. Още усещам устните му. Бяха твърди.

Люк се наведе напред.

— Добре, стига с игрите. На колко си години?

В отговор тя запали нова цигара и загледа как димът се вие нагоре към гредите на тавана.

— Знаеш ли, на години не съм много млада. Но важното е как се чувстваш. Чувствам се млада. Това брои ли се?

— На колко си години, Одил? — отново попита той.

— Люк, ще ти кажа. Ще ти кажа всичко, което поискаш. Точно затова си тук. За да разбереш. Вършили сме лоши неща, но по необходимост. Не сме чудовища. Важно е да го разбереш. Направили сме големи неща за Франция. Ние сме патриоти. Заслужаваме да бъдем оставени на мира.

Заговори, като пушеше цигара след цигара и скачаше от една мисъл на друга. След известно време му предложи отново питие и този път той прие. Последва я вцепенено в кухнята, отчасти за да се увери, че все още са сами. Тя не възрази. На стената над кухненската маса имаше голям светъл правоъгълник, сякаш там дълго време бе висяло нещо — Одил забеляза, че Люк се взира в празното място, но не предложи обяснение. Просто наля две брендита, взе бутилката със себе си и го поведе обратно в дневната. Люк отново се настани в креслото, но остана нащрек и започна да пие едва след като тя първа отпи от питието си.

Преди тя да свърши, беше й позволил да му напълни отново чашата.

Първият й ярък детски спомен, който наистина се запечата в съзнанието й, бе как изщъпука в кафенето на баща си от жилищния етаж горе.

Стълбището свързваше кухнята на апартамента им с кухнята на кафенето. Винаги помнеше вълшебното чувство да имаш две кухни, защото това я караше да се чувства специална. Никое от другите деца в Руак нямаше две кухни.

Беше горе в спалнята и играеше със семейството парцалени кукли, когато чу два резки изстрела, които я уплашиха и същевременно събудиха любопитството й. Беше дребно кльощаво момиче, малка чернокоса красавица и дълго време никой от мъжете не я забеляза как стои сред тях и мълчаливо наблюдава сцената.

Беше виждала много мъртви животни — заклани животни, дори убити стари коне с пръснати мозъци. Затова кървавата гледка на пода на кафенето изглеждаше по-скоро любопитна, отколкото отблъскваща.

Вниманието й бе насочено най-вече към младия рус мъж, чието лице бе недокоснато благодарение на траекторията на куршума. Очите му бяха отворени и все още проблясваха в синьо, запазили последните следи от живот. Бяха дружелюбни очи. Мъжът имаше мило лице. С удоволствие би си поиграла с него. Другият изглеждаше стар и груб, подобно на мъжете от селото, а освен това лицето му представляваше истинска гротеска с гадната изходна рана през едното око.