Глен Купър - Десетата зала

Какво да прави? Ако манастирът бъде завладян, ако монасите станат мъченици заради верността си към Бернар, какво ще стане с тяхната тайна? Трябва ли тя да умре с тях? Или да бъде запазена за бъдещето? Не бе останал никой по-мъдър от него. Жан отдавна бе мъртъв. Нивар бе мъртъв. Абатът бе мъртъв. Трябваше да разчита на собствения си ум.

През множеството десетилетия бе натрупал доста умения, и най-вече като писар и книговезец. След дълга и мъчителна молитва Бартомио твърдо реши да използва наученото. Не беше той онзи, който да решава съдбата на голямата им тайна. Бог трябваше да реши. А той щеше да бъде Негов смирен писар. Щеше да запише историята на пещерата и чая на просветлението. В бъдеще някой щеше да намери написаното. Или пък не. Всичко зависеше от Божията воля.

За да не попадне в ръцете на инквизиторите, реши да потули текста в коварен и хитроумен код, разработен от Жан години по-рано, с него лечителят криеше билкарските си рецепти от любопитни очи. Ако ръкописът бъде намерен от хора, на които Бог е решил да разкрие съдържанието му, Той ще ги просветли и ще вдигне булото на шифъра от очите им. Бартомио щеше да бъде мъртъв и погребан, делото му — завършено.

Захвана се за работа.

Пишеше ръкописа си на светлината на слънцето и на трептящия пламък на свещта.

Написа за Бернар.

Написа за Нивар.

Написа за Абелар и Елоиз.

Написа за пещерата, за Жан, за чая на просветлението, за тамплиерите, за дългия, много дългия си живот в служба на Бога.

А когато приключи и истинските му думи бяха скрити чрез шифъра на Жан, използва уменията си на художник и илюстрира ръкописа с растенията, които бяха важни за историята, с изображенията, които първи грабнаха вниманието на двама болнави монаси, тръгнали да се разхождат сред скалите на Руак преди толкова много години.

За да опресни избледняващите спомени, Бартомио отиде за последен път при пещерата. Тръгна сам рано сутринта с хубава факла в ръка и пълно с емоции сърце. Не бе стъпвал тук близо сто години, но ясно помнеше пътя и зейналата паст на пещерата сякаш го приветстваше като стар приятел.

Прекара около час вътре и когато излезе, седна на корниза и напълни очите си за последен път с безкрайната зелена шир на речната долина. След това бавно пое обратно към манастира.

Седнал отново зад писалището си, Бартомио нарисува по памет великолепните пещерни изображения и завърши илюстрациите с проста карта, показваща на поклонника как да намери скритата пещера. Книгата беше готова за подвързване и той го извърши с любов към братята си и особено към Бернар. На една лавица в скриптория се пазеше чудесно парче червена кожа. Бартомио така и не бе намерил достатъчно важен повод да го използва. Сега моментът беше настъпил. В продължение на няколко дни търпеливо подвързваше книгата, след което използва шилата си, за да извае върху корицата образа на св. Бернар, скъпия му брат, с небесния ореол над главата му.

Книгата изглеждаше чудесно. Бартомио бе доволен, но не напълно. Липсваха й няколко последни щрихи, които да я направят наистина достойно за темата дело. Под сламеника си Бартомио пазеше малка сребърна кутия, семейно богатство, една от малкото ценности, които не бяха ограбени през онзи октомврийски ден.

Разтопи кутията на огъня и извика брат Мишел да му помага.

В малки манастири като Руак монасите често овладяваха по необходимост повече от едно умение. По време на дългото си обучение при лечителя Жан Мишел се беше научил и да обработва метал и бе станал доста опитен в работата със сребро. Бартомио му даде подвързания в червена кожа ръкопис с молбата да го украси колкото се може по-добре с безценното парче сребро и остави книгата в любопитните ръце на Мишел, без да подозира, че преди години старият Жан беше научил помощника си как да използва шифъра. Бартомио спокойно бе написал ключовите думи НИВАР, ЕЛОИЗ и ТАМПЛИЕРИ на едно парче пергамент, пъхнато между страниците.

Няколко дни по-късно Мишел му върна книгата с блестящ сребърен обков по ъглите и ръбовете, с по пет сребърни розетки на двете корици и две закопчалки, които да я държат затворена. Бартомио беше много доволен и го целуна сърдечно за чудесната работа. Тъй като знаеше, че Мишел е ужасно любопитен, той се поинтересува защо не го е попитал какво има в ръкописа. Мишел измънка, че умът му е зает с куп други неща, и побърза да се прибере в лечебницата.

Дойде вест, че едно лозе на тамплиерите недалеч било опразнено, всички работници били разпуснати, а благородниците — арестувани. Хората на краля щяха да се появят отново всеки момент, това бе сигурно. Една вечер, докато манастирът беше притихнал и всички спяха, Бартомио издълба стената на катедралния съвет и направи достатъчно голяма дупка, в която да скрие безценния ръкопис. Преди да го пъхне в стената, погледна последната страница и макар тя да беше кодирана, си спомни думите, които беше написал.