Глен Купър - Десетата зала

Пъхна запечатаните пликове в ръцете на Исак и му заръча да ги изпрати, ако не се чуят през следващите двайсет и четири часа.

Исак разтърка обезпокоено челото си, но се съгласи, без да каже нито дума.

Колата се оказа добра — мерцедес купе. След като излезе от вътрешното околовръстно на магистрала A20, Люк натисна газта и започна да яде километрите. Автомобилът имаше джипиес с радар. Устройството показваше, че трябва да измине 470 км и ще пристигне в 1,08. Налагаше се да навакса повече от час.

При всяко предупредително обаждане на радара натискаше спирачката и намаляваше до разрешената скорост. Нямаше време за празни приказки с жандармеристи. Половин час глупави разправии можеше да се окаже решаващ. Онези типове в Руак действаха с безпощадност, на каквато не се бе натъквал досега.

Не беше ходил в казарма. Не беше участвал дори в скаутската организация. Не знаеше как да се боксира или да хвърли човек през рамо. Нямаше оръжие, нямаше дори джобно ножче. Пък и каква полза от тях? За последен път се беше сбил в двора на училището и доколкото помнеше, накрая и той и противникът му бяха с разбити носове.

Единственото, с което можеше да се бие, беше умът му.

Отново се намираше в Перигор. Позната територия. Беше наваксал повечето време, но не цялото. Вече се налагаше да поеме с колата по второстепенните пътища, но беше късно и трафикът бе рехав.

Все още имаше време да се обади на полковник Тука. Може би бе по-разумно да остави нещата на професионалистите. Тук беше провинция, но за един час сигурно можеха да съберат специален отряд. Беше виждал по телевизията как действаха момчетата от „Реакция, помощ, намеса и безредици“. Жилави типове. Как можеше някакъв кекав археолог на средна възраст да щурмува вражеската крепост?

Пропъди тази мисъл. Той беше забъркал Сара във всичко това. И от него зависеше да я измъкне. Стисна зъби, натисна газта и колата отговори на емоционалната му нагласа.

Пристигна в околностите на Руак в 23,55. За добро или лошо, нямаше да закъснее. Инстинктивно намали на завоя, където Юг бе посрещнал смъртта си, после насочи мерцедеса към пустата главна улица на селото.

Нощта беше облачна и духаше пронизителен вятър. В селото нямаше улично осветление и всички къщи бяха тъмни. Единствената светлина идваше от синкавите халогенни фарове на колата.

Нататък по улицата една от къщите светна на етапи. Първо горният етаж, после долният. Къщата на три врати от кафенето.

Люк намали и отби до бордюра.

Инстинктивно погледна в огледалото за обратно виждане. Различи двама мъже в тъмни дрехи, заели позиция от двете страни на улицата. През предното стъкло видя същата картинка.

Бяха го заклещили.

Слезе от колата и се разтъпка, за да съживи изтръпналите си крака.

Вратата на осветената къща се отвори. Люк се напрегна. Може би в следващия миг щеше да проехти изстрел. Да го застрелят също като останалите от екипа. Може би всичко свършваше тук.

Тя беше облечена за парти с празнична блуза с дълбоко деколте и прилепнала черна пола, стигаща до средата на бедрата й. Имаше вид почти на съблазнителка. Изглежда бе отделила доста време за гримиране. Устните й бяха силно начервени и трябваше да минат за сочни.

— Здравей, Люк. Дойде навреме.

Мъркаше приятелски, сякаш го очакваше за вечеря.

Люк усети дълбоко гадене, подобно на онова, което преминава през стомаха ти с първите признаци на грип.

Насили се да заговори и думите излязоха напрегнати и сухи.

— Здравей, Одил.

Петък, полунощ

Възглавничките в дневната й бяха попивали десетилетия наред пушек от камината и цигарен дим. Сладкият парфюм на Одил се открояваше тежко в застоялия въздух.

Бяха сами. Тя му посочи креслото до гледащия към улицата прозорец. Беше тапицирано с дамаска на червени рози и зелени стъбла с бодли — старомодно, подобно на всичко останало в стаята. Люк почти очакваше да види и баба й с бастун в ръка.

— Къде е Сара?

— Седни, моля. Желаеш ли нещо за пиене?

Люк скръсти ръце на гърдите си и не помръдна.

— Искам да видя Сара.

— Ще я видиш, повярвай. Но първо трябва да поговорим.

— Тя добре ли е?

— Да. Няма ли да седнеш?

Люк най-сетне се подчини, но позата му остана скована, на лицето му бе изписан гняв.

— Е, нещо за пиене?

— Не, нищо.

Тя въздъхна и седна срещу него на канапе със същата тапицерия. Събра крака и запали цигара.

— Предполагам, че не искаш, нали? Не съм те виждала да пушиш.