Глен Купър - Десетата зала

Вратата отново се отвори.

Този път на прага стоеше Сара, следвана от Одил.

— Десет минути и нито секунда повече — заяви Одил и леко побутна Сара. Вратата се затръшна и двамата останаха сами.

Тя изглеждаше дребна и крехка, но цялата сияеше, че го вижда.

— Люк! Боже мой, това си ти!

— Не знаеше ли, че идвам?

Тя поклати глава и сведе лице, за да скрие сълзите си.

Люк пристъпи към нея и я прегърна, за да може да се наплаче на гърдите му. Усещаше хлипането й с дланите си върху гърба й.

— Всичко е наред — зашепна успокоително той. — Всичко ще се оправи. Вече не си сама. Тук съм.

Тя се дръпна да избърше сълзите и отново успя да се усмихне.

— А ти добре ли си? — попита. — Направиха ли ти нещо?

— Не, добре съм. Къде сме?

— Не съм сигурна. Не съм видяла нищо освен помещение като това и една съвсем малка тоалетна. Мисля, че сме в някакво мазе.

— Съсипах се от притеснения за теб — каза Люк. — Направо се провали вдън земя. Нямах представа какво се е случило. Ходих до апартамента ти. Обадих се на шефа ти. Опитах се да накарам полицията да те търси.

— Така и не успях да изляза от Кембридж — едва чуто отвърна тя.

Сара остана до Фред Прентис в оживения коридор на болница „Нъфилд“. Люк й беше казал, че трябва спешно да се върне във Франция. Случило се нещо лошо. И толкова. Трябвало да върви, съжалявал. Ще се обади, когато разбере подробности.

Фред забеляза, че е потресена, и въпреки състоянието си той беше онзи, който успокояваше нея.

— Сигурен съм, че всичко ще бъде наред — рече й.

— Фред, за Бога, не се тревожи за мен!

— Изглеждаш разстроена. Иска ми се да имаше стол. Ще попитам, може да ти донесат.

— Добре съм. — Тя се наведе над перилата и потупа единствения му здрав крайник. — Ще ми кажеш ли какво откри?

— Да — кимна той. — Няма да е зле да се поразсеем с малко наука. Да си чувала за ген F0X03A?

— Съжалявам, не.

— А за SIRT1?

— Боя се, че и той липсва в речника ми.

— Не е проблем. Въпросът е тясно специализиран. Аз също не съм експерт, но прочетох някои неща, след като пробата ти освети тези двата като прожектори на циркова арена.

— Да не искаш да кажеш, че е имало допълнителна активност освен ергот алкалоидите?

— Ерготите са само началото. Твоята отвара има доста интересни свойства. Бих го описал като рог на изобилието за фармакологията. Всъщност, дори бях включил фразата в един от слайдовете на презентацията. Реших, че е уместна.

Сара искаше да го върне отново на въпроса.

— Гените…

— Да, гените. Ето какво научих. Наричат ги гени на оцеляването. SIRT1 е сиртуин едно, който възстановява ДНК. Той е част от фамилията гени, които контролират скоростта на стареене. Ако го активираш чрез химически агент или, което е доста любопитно, ако лишиш животното от нужните му калории, можеш да постигнеш забележително удължаване на живота. Гените възстановяват нарушенията в ДНК, причинени от нормалните клетъчни процеси. Нали знаеш твърдението, че червеното вино удължава живота?

— Затова съм му почитател — засмя се тя.

— В червеното вино и особено в пино ноар има вещество на име ресвератрол.

— Чувала съм — кимна тя.

— Това вещество активира гена SIRT1. Трудно е да се експериментира върху хора, но дадеш ли достатъчно от него на мишки, можеш да удвоиш продължителността на живота им. При това веществото далеч не е най-силното. Смята се, че има и по-добри, които предстои да бъдат открити. Между другото, като ботаник ще ти е интересно да научиш, че има едни японски корени, в които количеството ресвератрол е по-голямо, отколкото във виното.

— Предпочитам да си остана на вино — пренебрежително махна с ръка тя, но Фред беше грабнал вниманието й. — А другият, фокс-нещо си?

— F0X03A. Той също е от фамилията гени на оцеляването и може би дори е по-важен от SIRT1. Някои го наричат Светия Граал на стареенето. Не са познати много негови активатори, освен полифенолите в екстракта от зелен чай и N-ацетилцистеин, така че не са правени преки експериментални проучвания за въздействията върху него. Има обаче някои интересни наблюдения от епидемиологията. Едно проучване на японци на възраст до деветдесет и пет години и нагоре в сравнение с онези, които си отиват на нормална възраст, показва, че старите момчета имат допълнителни копия на този ген.

Сара присви замислено очи.

— Значи ако успееш изкуствено да засилиш гена, ще получиш дълголетие.

— Да, може би.

— Възможно ли е човек да живее двеста и двайсет години?