Глен Купър - Десетата зала

Отпред се появи сива ивица — хоризонтът над скалите.

На сивия фон се очерта силует. Движеше се.

Боне.

Боне стигна до дървото. На метър от ствола имаше купчина камъни, бяха ги натрупали с Жак, за да отбележат мястото.

Коленичи и започна да ги разхвърля. Куфарът беше под тях, в плитка яма.

Измъкна го бавно, като внимаваше да не откачи медните жици, закрепени за клемите му. Това беше немски войскови детонатор M39 плячкосан от дивизия сапьори през 1943 г. Изглеждаше примитивен и ефективен, тежък контейнер от лята сплав и бакелит. Боне беше сигурен, че ще работи безупречно.

Работата беше трудна, но бе уверен, че старите му сапьори са си свършили добре работата — бяха надупчили скалите на половин дузина места и бяха натъпкали много пикратол дълбоко в земята. Огромна ивица скала щеше да рухне в реката, погребвайки пещерата със себе си.

Пещерата, която бе дала живот на селото и го заплашваше със смърт, щеше да стане на прах. Ако Пеле си свършеше работата, Симар също щеше да стане на прах. После Боне щеше да открие Сара и да прати и нея в небитието.

Завъртя дървената манивела и чу тракането на зъбните колела. След като навиеше докрай, щеше да постави палец на копчето с надпис ZUNDEN — запалване.

Отначало чу стъпките, после:

— Спри!

Люк се намираше на десет метра от него и пристъпваше предпазливо по чакъла. Виждаше, че Боне е коленичил и прави нещо.

Вдигна пушката и опря приклада на рамото си.

Боне го погледна и изсумтя просто:

— Майната ти!

Люк чу тракането на зъбни колела.

То спря и Боне мръдна ръката си.

В същия миг главата на Люк, идеално очертана на сивия хоризонт, изпълни оптичния мерник на Пеле.

Докторът беше коленичил в ниските храсти. Ръцете му бяха изключително спокойни за човек на неговата възраст. Главата на Люк беше във фокус.

— Не и моята пещера! — изрева Люк на Боне.

Пеле чу вика и видя през мерника как устните на Люк се движат. Кръстчето беше спряло на слепоочието му.

Показалецът му започна да обира мекия спусък.

Люк залитна, когато чу изстрела зад себе си.

Очакваше да усети някаква изгаряща болка, но не почувства нищо.

Обърна се отново към Боне. Старецът вече бе само на пет метра.

Боне погледна към пушката.

— Пеле! Бързо! — извика той. Палецът му беше върху някакво копче.

Люк изкрещя. Не беше дума. А някакъв примитивен рев, първобитен смъртен вик, извиращ някъде дълбоко от него.

Пушката му изгърмя и проблясъкът от дулото разцепи за миг тъмнината.

Чу се плякане. Върху дърво, камък, плът. Сачми за птици.

Боне лежеше на една страна с окървавено лице, очите му продължаваха да се движат. Палецът на дясната му ръка още беше върху копчето. Лявата му ръка помръдна. Беше сграбчила медната жица, откъсната от детонатора от сачмите.

Намираше се на сантиметър от клемата.

Люк нямаше време да презареди. Нямаше време да удари главата или ръката на Боне с приклада на пушката.

Времето му беше изтекло.

И тогава отново проехтя изстрел.

Люк беше дезориентиран.

Усети нещо мокро по ризата си. Инстинктивно докосна тъканта. Кръв и нещо като желе.

Беше заобиколен от мъже с насочени към него автомати, които грубо му викаха да хвърли пушката на земята.

Половината глава на Боне липсваше. Жицата си оставаше на сантиметър от клемата на детонатора.

Ръцете му изведнъж омекнаха. Пушката изтрака на чакъла в краката му.

Някакъв мъж пристъпи напред от обкръжилата го група. Беше висок и изправен, невъоръжен, облечен в тъмни цивилни дрехи и черна командоска рубашка с еполети.

— Професор Симар — каза той с аристократичен акцент. — Чудех се кога ще се срещнем.

Люк го огледа набързо. Определено не беше от селото.

— Кой сте вие?

— Генерал Андре Гатиноа.

Люк се озадачи.

— Военен?

— Нещо такова — загадъчно отговори мъжът. Приближи още и огледа трупа на кмета. — Късметът дълго време не напускаше Боне. Това трябваше да свърши рано или късно. Дори и за него.

— Вие го убихте — изтъкна Люк.

— Едва след като вие не успяхте — отбеляза Гатиноа и огледа надупченото тяло. — Сачмите за птици не са най-ефективното средство да убиеш човек.

— Нямах друго. Той се канеше да взриви пещерата ми.

Настъпи раздвижване и двама мъже в черно довлякоха някакво стенещо тяло в защитния кръг, образуван от другарите им.

Беше Пеле, с кървяща рана на гърдите, мъчещ се да си поеме дъх. Един от мъжете, които го държаха, даде карабината му на по-дребния мъж, появил се до Гатиноа. Това бе помощникът му Марол.