Джон Хокс - Тъмната река

Истинският символ на съвремието беше наблюдателната камера за вътрешна употреба. Компютъризираните информационни системи бяха създали една Голяма машина, която можеше да свързва образи и информация, за да следи огромно на брой население. Хилядолетия наред властниците се опитвали да наложат завинаги своята управляваща система. Най-накрая мечтата за социален контрол беше станала реална възможност.

Братството се беше намесило в живота на Майкъл и Гейбриъл още когато живееха като деца в една ферма в Южна Дакота. Отряд наемници, които търсеха баща им, бяха атакували дома им и бяха подпалили всички постройки. Двамата братя Кориган бяха оцелели, но баща им беше изчезнал. Доста години, след като майка им ги бе отгледала извън Мрежата, Кориган най-накрая се бяха озовали в Лос Анжелис. Нейтан Бун и хората му първо заловиха Майкъл, а после и Гейбриъл. Закараха и двамата братя в изследователския център на фондация „Евъргрийн“.

Учените от Братството бяха построили мощен квантов компютър и субатомните частици в сърцевината на машината бяха установили връзка с други светове, които иначе можеха да изследват само странниците. Целта на новия квантов компютър беше да проследи преминаването на четирите бариери към другите светове от странниците, но Мая го беше унищожила, докато спасяваше Гейбриъл.

Винаги когато оценяваше промяната в статуквото си, Майкъл трябваше да признае, че нападението на Мая върху изследователския център беше решителната крачка към личната му промяна. Беше демонстрирал лоялността си — не към брат си, а към Братството. След разчистването на отломките беше установен нов периметър за сигурност и Майкъл беше върнат в центъра. Все още беше затворник, но в края на краищата всеки на този свят щеше да стане пленник в огромен затвор. Единствената разлика беше до каква степен го осъзнава човек. Щеше да има ново престрояване на силите в света и Майкъл възнамеряваше да е на страната на победителите.

Само няколко идвания на Майкъл в стаята бяха достатъчни, за да бъде покорен от силата на Голямата машина. Имаше нещо в това да седиш на стола и да се чувстваш като Господ, който гледа от небето. В момента младата жена с коженото яке беше спряла на щанда за гримове и си приказваше с продавачката. Майкъл си сложи слушалките, натисна едно копче и се свърза с новия компютърен център на Братството в Берлин.

— Майкъл се обажда. Искам да говоря с Ларс.

— Една секунда, моля — отвърна жена с немски акцент. След няколко секунди се обади Ларс. Винаги беше готов да помогне и никога не задаваше неудобни въпроси.

— Виж, намирам се в „Прентам“, Париж — каза Майкъл. — Мишената е на щанда с гримовете. Как мога да намеря личните й данни?

— Чакай да видя — отвърна Ларс.

Малка червена светлинка се появи в долния ляв ъгъл на екрана. Това означаваше, че Ларс има достъп до същото изображение. Често по няколко души се включваха в една и съща система за наблюдение или пък човек се свързваше със системата на някой отегчен охранител, който седеше в някоя контролна кабина някъде по света. Охранителите — които по принцип трябваше да осигуряват защита от терористи и престъпници — прекарваха повечето си време да дебнат жени из моловете и да ги проследяват до паркинга. Ако човек пуснеше звука, можеше да ги чуе как си говорят и се смеят например когато някоя жена с тясна пола се качва в спортна кола.

— Можем да сведем лицето й до алгоритъм и да го сравним със снимките във френската база данни за паспорти — обясни Ларс. — Но е много по-лесно просто да вземем номера на кредитната й карта. Погледни си монитора и натисни опцията за телекомуникация. Напиши колкото се може повече информация: местоположение на телефона, дата, време — в случая в момента. Хищника — така наричаха компютърната програма — ще й дръпне номера в мига, в който бъде предаден.

Продавачката пъхна кредитната карта на жената в машинката и цифрите проблеснаха на екрана.

— Готово — каза Ларс, сякаш беше фокусник, научил чирака си на нов номер. — Цъкни два пъти с мишката…

— Знам какво да правя. — Майкъл премести курсора върху бутона за препратки и почти на мига започна да се появява допълнителна информация. Жената се казваше Кларис Мари дьо Портей. Двайсет и три годишна. Чисто кредитно досие. Телефонният й номер. Домашният адрес. Програмата превеждаше от френски на английски списъка със стоки, закупени с кредитната й карта през последните три месеца.