Крис Картър - Екзекуторът

— Може да го направим, ако искате.

— Мисля, че така ще бъде по-добре.

— За какво желаете да разговаряме, детектив Хънтър?

— Наричайте ме Робърт.

— За какво желаеш да разговаряме, Робърт?

— Нека започнем с това. — Той се наведе напред, взе чашата й и изля съдържанието й в своята. — Какво пиеш всъщност?

Тя го изгледа.

— Как разбра, че не пия шотландско уиски? — попита. В гласа й прозвуча предизвикателна нотка.

Хънтър повдигна вежди.

Клеър издържа погледа му и после отново се усмихна:

— Е, добре, хвана ме. Пия джин с тоник.

Миг по-късно Робърт се върна на масата с леденостудена чаша джин с тоник.

— Благодаря — рече Клеър и отпи. — Да опитаме отново, а? — Протегна ръка. — Аз съм Клеър.

— Аха, казала си ми истинското си име, така ли?

Тя кимна.

Този път Хънтър не си направи труда да стисне ръката й.

— За кой вестник работиш?

Клеър отдръпна ръката си. Не изглеждаше обидена.

— „Ел Ей Таймс“. — Замисли се за секунда. — Всъщност съм на изпитателен срок.

— Разбирам. И мислиш, че историята за сериен убиец ще ти даде възможността да се представиш отлично?

— Да речем, че няма да попречи на шансовете ми.

Робърт отпи от уискито си.

— За съжаление не мога да ти помогна.

— Я стига, Робърт. Трябва ми само малко информация, нещо, което другите репортери не знаят. Няма да е трудно, защото никой не знае нищо.

— Това е, защото все още нищо не е известно.

— Шегуваш ли се? Някой е обезглавил свещеник и е забил кучешка глава във врата му. Убиецът буквално е боядисал църквата в кръв. Това е поведение на откачен психопат, а не на обикновен убиец и ти го знаеш прекрасно. Всичко е добре планирано. Аз смятам, че той ще го направи отново или вече го е направил. А ти как мислиш?

Хънтър се усмихна.

— Това беше умно. Опитваш се да ме уговориш да коментирам, като замаскираш въпроса си като лично мнение. В часовете по журналистика ли го научи?

Клеър прокара пръсти през косата си.

— Учих два семестъра психология в Университета на Айдахо.

— Родена си в щата на картофите?

— В Айдахо няма само картофи — безучастно отговори тя.

— Убеден съм.

— Освен това съм чела книгата ти.

Робърт вдигна глава.

— Не съм писал книга.

— Е, добре, докторската ти дисертация за поведението на престъпниците. Издадена е като книга и е задължително четиво във ФБР, в Националния център за анализ на тежки престъпления. — Клеър забеляза въпросителния му поглед. — Срещах се със стажант във ФБР — обясни тя. — Дисертацията ти е много емоционална, но изключително добра. Нищо чудно, че всеки психоанализатор във ФБР трябва да я прочете. Изненадана съм, че не са те поканили да изнасяш лекции.

„Клеър смени тактиката — помисли си Хънтър — и сега прибягва до ласкателство.“

— Освен това те проучих набързо — добави тя. — Вундеркинд, дете чудо. Учил си в училище „Мирман“ за надарени деца, завършил си за нула време университета и си взел докторска степен, когато си бил на двайсет и три години. Внушително. Как човек като теб свършва като детектив, а не е милионер?

От джубокса зазвуча песен на „Гънс енд Роузис“.

— От живота ми няма да излезе бестселър.

— Нямам намерение да пиша бестселър — непринудено отвърна Клеър, — но книгата ти ме заинтригува. Вярвам, че теориите ти са правилни, но нещо ме безпокои.

— Какво?

— Ако драстично не си променил мнението си или не си готов да оспориш тезата си, ти не мислиш, че убийството и църквата е случайна проява на насилие. Права ли съм?

— Пак започваш. Пробутваш ми мислите си и очакваш да се съглася или да ги отрека.

— Престани, Робърт. Нека напиша статията заедно с теб. Ще свърша чудесна работа. Може да те направя известен.

Хънтър се засмя, кръстоса крака и сложи ръце на коленете си.

— Известен?

— Ти си страхотен детектив. Знам го, защото те проучих. Историята ти за залавяне на престъпници, особено опасни и закоравели, е забележителна, но малцина знаят това. Ти заслужаваш признание. Лос Анджелис отчаяно се нуждае от герои.

Робърт бавно отпи от шотландското уиски. Трябваше да признае, че Клеър Андерсън определено беше добра в играта на ласкателства.

— Доволен съм и от онова, което съм. Не искам да бъда герой. И не ми е нужно да бъда известен.

— Доволен си? Не вярвам.

Той скръсти ръце.

— Харесвам живота си такъв какъвто е. Обичам да бъда…

— Самотник?

Той не отговори.

— Е, добре. — Тя се наведе напред и облегна лакти на масата. — Отговори ми неофициално, не като ченге, а като криминален психолог, само за да задоволиш любопитството ми.