Крис Картър - Екзекуторът

Той се наведе и доближи лице на няколко сантиметра от нейното.

— Искам да ти покажа нещо. — Човекът извади от джоба си стара черно-бяла снимка и я поднесе пред лицето й. — Погледни я. Спомняш ли си?

Тя нямаше сили, беше се обезводнила и се чувстваше твърде зашеметена, за да се съсредоточи.

— Хайде, Манди. — Той щракна с пръсти няколко пъти. — Обърни внимание на снимката. Спомняш ли си?

Аманда все още беше объркана. Снимката не й говореше нищо.

И после се сети.

„Не може да бъде“ — помисли си тя.

— Добре дошла в страха си, Манди — прошепна мъжът. — Знам какво те плаши до смърт.

Някои твърдят, че Юниън Стейшън в Лос Анджелис е последната голяма железопътна гара в Америка. Построена през 1939 година, за да обедини пътнически терминали от три железопътни линии, гарата все още служи за транзитен възел. Въпреки че фасадата й представлява успешна смесица от архитектурните стилове испански мисионерски, мавърски и модернистичен „стриймлайн“, Юниън Стейшън е най-красива вътре. Гарата е внимателно реставрирана с оригиналните старинни полилеи, каменни стени и мотивите, образувани от плочки на пода.

Освен че е красива, на гарата винаги има много пътници и туристи, но днес беше по-оживена от обичайно.

Момичето бягаше, колкото му държат краката, и непрекъснато извиваше тяло, за да не се блъсне в другите пътници. От всички посоки се стичаха хора и всичките бързаха. Девойката успешно се провря покрай едра жена, която буташе количка с бебе, и едва не прегази момиченце в униформа, което, изглежда, беше изгубило родителите си. Когато стигна до ескалатора, спускащ се надолу към метрото, тя беше задъхана и потна.

— Моля, извинете — извика припряно момичето, докато си проправяше път и прескачаше стъпалата.

Стигна до перона и видя, че вратите на влакчето на Ред Лайн се затварят.

— О, не!

Мотрисата потегли.

Девойката хукна към нея, но разбра, че няма смисъл.

— Пак закъснях… Страхотно — промълви. — Точно това ми трябваше.

Очите й потърсиха таблото с разписанието. До следващото влакче на Ред Лайн имаше най-малко петнайсет минути. Въпреки че предишното току-що беше заминало, перонът беше пълен с хора.

„Къде са тръгнали всички днес?“ — запита се тя и се огледа. Погледът й се спря на празна стъклена витрина за обяви и тя съзря отражението си. Дългите й тъмнокестеняви коси все още бяха прибрани на опашка, но на челото й се бяха появили капки пот и носът й беше зачервен от студения въздух и тичането. Тя отчаяно се нуждаеше от освежаване на грима.

Главното ниво се надигаше вълнообразно от хора. Туристите шумно се разхождаха и се възхищаваха на блещукащите лампи и лъскавите орнаменти. Девойката едва сега забеляза пъстроцветната коледна украса, която й напомни за родния й град и дома на родителите й — места и хора, които искаше да забрави. Погледна часовника си и тръгна към дамската тоалетна в дъното на коридора. Този път не беше нужно да бърза. Висок, мършав мъж с червено кожено куфарче й се усмихна злобно и тялото и потрепери.

— Госпожи и господа — съобщи глас по високоговорителите. — Поради повреда на сигнала на Пършинг Скуеър следващото влакче на Ред Лайн ще закъснее пет минути. Извиняваме се за неудобството.

— Фантастично — измърмори момичето. — Днес не ми е ден.

Изведнъж усети стягане в сърдечната област. Изгаряща топлина заля тялото й с невероятна бързина. Гърлото й се сви и дишането й се затрудни. Гарата започна да се върти пред очите й. Появиха се кръгчета светлина, които бързо станаха по-големи и ярки, докато виждаше само ослепителна бяла светлина. И после се случи.

Ярката светлина се замени със зърнести черно-бели образи, досущ кратък откъс от стар филм, но онова, което видя, не беше класика.

— О, боже, не! — Гласът й беше задавен от сълзи. — Моля те, не и отново.

Образите се разиграха само за няколко секунди, но това беше достатъчно, за да я изпълни с ужасяващ страх.

От носа й потече кръв. Нещо закръжа в стомаха й и тя се задави с жлъчния сок, който се надигна в устата й. Трябваше да отиде в тоалетната.

— Моля ви, помогнете ми. — Устните й се раздвижиха, но от тях не излезе звук. Краката й се подкосиха и девойката се свлече на колене. От стомаха й изригна нещо. И точно там, в средата на главното ниво на Юниън Стейшън, тя изгуби контрол и повърна.

Хънтър живееше сам. Не се беше женил и от връзките му никога не излизаше нещо сериозно. Винаги започваха добре. Отначало жените, с които се срещаше, изглежда, разбираха напрежението на професията му и всеотдайността, която изискваше, но скоро искаха повече, много повече, отколкото той беше готов да даде. И въпреки че понякога се чувстваше самотен, дълготрайните връзки не се вместваха в начина му на живот. Сексуалният му живот се състоеше изключително от срещи за една нощ или краткотрайни, необвързващи връзки. И имаше много такива.