Крис Картър - Екзекуторът

Събуди се посред нощ и изпита клаустрофобия. Стаята й беше просторна, но имаше чувството, че въздухът е застоял. Тя отвори прозореца и хладният влажен зимен въздух на Лос Анджелис погали лицето й, но по гърба й полазиха ледени тръпки от някакво неприятно усещане. Имаше чувството, че я наблюдават. Наведе се през прозореца и огледа улицата, но не видя никого.

Тя се върна в леглото, но съзнанието продължи да й върти номера и да я държи будна през цялата нощ. Слънцето изгря в шест и петдесет и три и Моли най-после малко се отпусна. Нощем винаги беше по-трудно. Неизвестно защо тогава образите бяха по-осезателни, реални и болезнени.

Тя излезе от стаята си, когато следобедът преваляше. Намери закусвалня за сандвичи, където продаваха и кейкове, сладкиши и кафе със сметана. Поръча си сандвич със салам и сирене, парче ябълков пай със сладолед и горещ шоколад и после седна на маса до прозореца.

Хънтър й беше казал, че може би довечера ще я премести на друго място — в дома на негова приятелка, но още не се беше обадил. Моли изяде ябълковия пай и видя нисък и пълен мъж, който стоеше на отсрещната страна на улицата. Беше облечен като Дядо Коледа, въодушевено размахваше голям златист звънец и се опитваше да събере пари за някаква благотворителна кауза. Моли го наблюдава най-малко пет минути. Никой минувач не даде нищо.

— В днешно време на никого не му пука, а? — подхвърли висок мъж, който седеше на съседната маса и забеляза интереса й към човека, облечен като Дядо Коледа.

— Да — отвърна тя и тъжно поклати глава.

Мъжът беше с дълго черно палто и старомодна гангстерска шапка.

— Тъжен свят е този, в който хората вече нямат сърце за благотворителност — добави той и облиза напуканите си устни.

Моли не знаеше какво да отговори, затова само се усмихна.

— Не сте от Лос Анджелис, нали?

Тя го погледна заинтригувано.

— Отдалеч познавам лосанджелиската усмивка. Престорена е, но вашата не е. Усмивката ви е… — Мъжът млъкна, търсейки подходяща дума. — Сърдечна и искрена.

— Благодаря. — Тя леко се изчерви.

Той забеляза смущението й, стана и взе нещата си.

— Дано Лос Анджелис ви хареса — рече непознатият и протегна ръка.

Моли я докосна съвсем леко. Ръката му беше силна.

— Казвам се Райън Търнър.

— Аз съм Моника — отново се усмихна тя.

— Наслаждавай се на Лос Анджелис, Моника — каза той, излезе от заведението, приближи се до мъжа, облечен като Дядо Коледа, и пусна пари в кофичката му.

През нощта Моли пак не можа да спи добре и ту задрямваше, ту се събуждаше пред телевизора. Не беше сигурна дали беше будна или заспала, когато видението се появи, но я блъсна като удар с бокс в лицето.

Когато отвори очи, Моли стоеше пред огледалото в банята, обляна в кръв.

Ако някой от двайсет и едното лица на снимките на таблото имаше полицейско досие, пръстовите му отпечатъци щяха да бъдат в базата — данни и можеха да ги сравнят с частичния отпечатък, който бяха взели от къщата в Малибу, но случаят не беше такъв. Хънтър, Гарсия и Хопкинс се бяха втренчили в тези двайсет и един обикновени, образцови американски граждани. Никой от тях не беше осъждан и нямаше проблеми с Данъчната агенция или друга правителствена организация. Не бяха ги викали за съдебни заседатели, нито бяха ходили в съда. Най-лошото, което откриха, бяха две неплатени глоби за неправилно паркиране.

Двайсет и един човека, чийто живот официално беше лишен от приключения. Професиите им варираха от университетски преподавател до сценарист и от лекар до временно безработен.

Първата стъпка беше да елиминират всеки по-нисък или по-висок от метър осемдесет и пет. Останаха дванайсет вероятни заподозрени. Провериха в авиолиниите и паспортния контрол и зачеркнаха още пет имена от списъка.

— Може да задраскаме и доктор Педро Оптис и доктор Майкъл Грифтън — предложи Гарсия, след като приключи поредния телефонен разговор. — И двамата са били нощна смяна, когато отец Фабиан е бил нападнат.

— Джейсън Лоуъл е бил на поход с учениците си в събота, когато Деби Хауард е била убита — добави Хопкинс. — И той е вън от списъка.

Робърт потърка уморените си очи. Не беше спал от четирийсет и осем часа и не беше сигурен дали ще открият нещо повече от телефонни обаждания и търсене в бази — данни. Издирваха човек, който беше носил психични белези, скрити в подсъзнанието му в продължение на двайсет и пет години. За Хънтър нямаше съмнение, че нещо е отключило гнева на убиеца. Нещо, случило се наскоро. Камъчето, обърнало колата.