Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Не можеше да каже кога тази нихилистична представа за света се беше настанила в мислите му, може би семето й винаги е било загнездено някъде дълбоко в прагматичното му и високоорганизирано съзнание. С ненадминатата хитрост на параноик той подозираше, че семето беше започнало да пуска корен в момента, в който се беше пенсионирал от армията, която беше неговият строг баща и утешаваща майка в продължение на повече от четирийсет години. Светът извън армията му изглеждаше странно и неприятно място, докато не се научи да се отдръпва от него точно толкова, че да се озове на границата на неговата реалност и нито стъпка по-далече. Обстоятелството, че често говореше по телевизията, беше превъзходен начин да остане недостъпен, самотен и скрит, макар и пред очите на всички. Колкото повече се появяваше по телевизията и колкото повече идиотски водещи му задаваха своите безсмислени въпроси, толкова повече той се затваряше в себе си. Славата е нещо мимолетно, ако трябваше да перифразира Джордж Патън 20 20 Американски генерал, участвал във Втората световна война. — Бел.ред. , един от неговите светци покровители, но това не безпокоеше Брент, защото му беше дошло до гуша от нея. Телевизията беше причината да му се гади вече от славата или по-точно от онова, което минаваше за слава в този постмодерен свят. Сега единственото, за което копнееше, бе сигурност, която пенсията му не осигуряваше, като се имаше предвид, че синът му страдаше от синдрома на Даун и се нуждаеше от грижи, чиято цена далеч надвишаваше сумата, покривана от здравната му осигуровка. Изглеждаше странно и направо несправедливо, че след като бе прекарал целия си съзнателен живот в служба на родината си, на стари години беше завладян от мисълта за пари, нещо, за което на младини не беше мислил изобщо, тъй като домът, храната и пътните му разноски се покриваха изцяло от армията на Съединените щати.

Той си погледна часовника, след като сервитьорът донесе двойно еспресо с водка, което той бързо изпи, силно наклонил назад глава като онези посивели италиански рибари, които беше срещал в Кий Уест. Той харесваше това място. Отдавна мечтаеше да се премести в Маратон или Исламорада и да лови риба, да се пече на слънце и да се напива до козирката в десет сутринта или когато си пожелае.

Веднага щом довърши подсиленото си кафе, той отново си погледна часовника и се намръщи. Юкин закъсняваше с обаждането си по засекретената линия. Той даде знак на сервитьора за още едно двойно кафе с водка и продължи мрачно да седи на мястото си с глава, потънала между костеливите му рамене, и вперил сърдит поглед към осветената фасада на Кремъл, сякаш можеше с усилие на волята да принуди Юкин да му се обади. Тишината беше оглушителна и озадачаваща и той реши да я удави в алкохол и кофеин. Глътна втората си напитка също толкова скоростно, колкото и първата — толкова бързо, че сервитьорът още не се беше отдалечил от масата.

— Още едно кафе — поръча Брент на превъзходен руски език — и донеси бутилката с водка.

Сервитьорът кимна и отиде да изпълнява поръчката без никакъв коментар.

Брент мрачно си помисли, че мрази и това — Москва беше шибано студена дори и в края на април. За бога, валеше сняг! Тази измамна пролет можеше със същия успех да е и януари. Несъзнателно потри длани в бедрата си, опитвайки се да раздвижи кръвта в тях. Поне алкохолът беше загрял стомаха му.

Сервитьорът се върна горе-долу по същото време, когато иззвъня и телефонът му. Той го остави да звъни с натежало сърце, докато сервитьорът сложи кафето и бутилката с водка на масата и си тръгна.

— Да — каза той в телефона, притиснат до ухото му.

— Всичко е подпечатано и изпратено, остава само да се подпише — обясни в ухото му познатият глас на Юкин. — Хареса му, че задълбах във всички онези условия, които всъщност изобщо не ми бяха нужни. Оказахте се напълно прав — идеята да насочим вниманието му към незначителните подробности в споразумението беше правилният начин да го накараме да подпише.

Генералът пресуши половината кафе на един дъх, след това отвори бутилката и сипа неблагоразумно голямо количество водка в чашата си. И точно в този миг той почувства огромната си омраза към Русия като цяло — не само към Юкин и Батчук, — която винаги беше изпитвал, но толкова години бе потискал. Тя беше причината за безброй безсънни нощи и пристъпи на язвата му от момента, в който бяха прекратили работата му на бойното поле, за да се изправи лице в лице с руснаците. Бяха го учили, че врагът без лице е най-добрият враг, защото е най-лесно да го мразиш, но руснаците му показаха, че този урок е една голяма лъжа. Те бяха като деца дотолкова, доколкото не се бяха научили да се държат подобаващо в цивилизованото общество, а вместо това се ръководеха от всички неприкрити и смущаващи прищевки и желания на своите инстинктивни импулси, без да се замислят за тяхната уместност и крайните последствия.