Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Размишленията му бяха прекъснати от Каркишвили, който целеустремено крачеше към него.

— Господин Макклюр, радвам се, че успях да ви намеря. Получих обезпокоителна новина.

Изведнъж мислите на Джак се върнаха към онзи момент в които помощникът се наведе, за да прошепне нещо в ухото на Каркишвили, и онзи странен, предпазлив поглед, който Каркишвили отправи към Аника.

— Гурджиев, чичото на Аника, е застрелял един от членовете на АУРА, олигарх дисидент и мой приятел, който се казва Риет Меданович Бороньов.

— Трудно ми е да повярвам — усъмни се Джак. — Какво, за бога, би го накарало да убие един от вашите хора?

— Нямам представа — призна Каркишвили. — Въпреки това той е застрелял Бороньов пред двама от хората на Батчук и им е предал тялото. Има потвърждение от свидетел. — Каркишвили изглеждаше искрено объркан. — Това е катастрофа, защото Бороньов беше един от дисидентите, които Батчук и „Тринадесет“ смятаха за мъртви. Погрижихме се за това. Сега Батчук вече знае, че това не е било вярно, и мога да се обзаложа, че ще провери и останалите, които би трябвало да са мъртви — с други думи, всички нас.

Сега пред Джак се появи ново парче от пъзела — също като Аника дядя Гурджиев беше част от АУРА, но тогава защо беше убил човек, когото техните врагове смятаха за мъртъв?

— Може би Бороньов е бил двоен агент — предположи Джак, — който тайно е работел за Батчук.

— Невъзможно — категорично поклати глава Каркишвили. — Запознахме се още по времето, когато бяхме амбициозни младежи, в неделя вечеряхме с него и семейството му, имахме общи бизнес сделки.

— Всичко това не доказва нищо друго — изтъкна Джак, — освен че той е бил идеален кандидат за двоен агент.

Вече се беше сетил за причината, поради която това не можеше да е истина, но преди да успее да каже нещо, Каркишвили поклати глава още по-енергично от преди.

— Не, боя се, че Гурджиев е предателят. Той и Батчук се познават от много години — познанството им е по-близко и по-отдавнашно дори и от нашето с Бороньов. Гурджиев от години се преструва на приятел на Батчук, но може би и това е било хитрост, може би са работели заедно.

— В АУРА няма или поне не е имало двоен агент — настоя убедено Джак. — Ако Батчук е знаел, че сте живи през цялото време, досега да ви е избил. Тогава АУРА нямаше да съществува и да се противопоставя на него и на Юкин.

— И все пак сега Гурджиев трябва да се е съюзил с Батчук — не се отказваше Каркишвили. — Няма друго обяснение за постъпката му.

— Вие не харесвате дядя Гурджиев, нали?

— Какво?

Джак забеляза, че с раздразнението си Каркишвили се опитваше да прикрие изненадата и смайването си, и разбра, че е докоснал болно място.

— Не харесвате Гурджиев и аз бих искал да разбера защо.

— Аз също.

Двамата мъже се обърнаха и видяха Аника, която тихо се беше появила зад тях и сега беше застанала с леко разкрачени крака и ръце, скръстени на гърдите, между Каркишвили и относителната безопасност на трапезарията.

Генерал Брент седеше в един безистен малко встрани от Червения площад, откъдето се разкриваше гледка към мрачните стени и кули на Кремъл, и се чудеше какво ли би било усещането да си съставен изцяло от енергия. Докато наблюдаваше безкрайната пелена от сипещ се сняг, той се опитваше да си представи света от гледната точка на снежинка — пълния мраз и чистотата и симетричността на абсолютната тишина. Кой не би искал да се наслади на такъв миг, необезпокояван от страховете, напреженията и тромавите опити за манипулация на цивилизацията. Желанието да запазиш контрола си върху нещата беше непознато в света на снежинката и така беше по-добре.

С всеки изминал час контролът му се изплъзваше все повече. Вече не можеше да вдигне от лежанка тежест, двойно по-голяма от неговата собствена, а болното му от артрит ляво коляно не му позволяваше да бяга по два километра на ден, както беше правил десетилетия наред след тринайсетгодишната си възраст. Косата му оредяваше и изтъняваше, вече не можеше да яде хотдог с чили или табаско, без да страда от последствията, и имаше нощи, в които гледаше младите момичета с тъжния копнеж на старец. Нямаше никакво съмнение, че тялото му се влошава с обезпокоителна скорост и не му служи както трябва. Той все по-често се улавяше, че не иска да е част от това тяло или по-точно да е затворен вътре в него. Колко по-лесно щеше да му бъде, ако беше чиста енергия и не му се налагаше да се безпокои за тази гниеща плът, която продължаваше да го предава на всяка крачка.