Ерик Лустбадер - Кървав сняг

— След малко, господин министър, всичко ще ви се изясни. — В професионалната й усмивка, която беше ледена като в реклама на паста за зъби, нямаше каквато и да е злонамереност. — За момента е достатъчно да ви кажа, че никой не иска да ви навреди по какъвто и да е начин. Веднага след като бъдете информиран, ще получите обратно ключовете от колата си. Ще бъдете свободен да си тръгнете, без да ви бъдат поставяни никакви условия.

— Какво е „Ализарин Глоубъл“?

— Довиждане, господин министър — каза доктор Найланд и само се усмихна в отговор. — Желая ви приятен ден, където и да ви отведе вашият път.

След това Пол остана сам в продължение на точно шест минути. Той измери времето с часовника си, който не му бяха взели. Като се възползва от обстоятелството, че е сам, прерови джобовете си и установи, че като се изключат ключовете за колата, всички други негови лични вещи си бяха по местата.

На шестата минута вратата се отвори и в стаята влезе един млад мъж с приятно лице. Беше облечен в елегантен делови костюм и от него се носеше леко ухание на одеколон, също толкова скъп, колкото и дрехите, които носеше. На предния джоб на сакото му беше защипана малка ламинирана табелка с шестоъгълна форма. Цветът й беше оранжев или може би яркочервен. На нея нямаше име или друг надпис. Пол се досети, че това вероятно е емблемата на „Ализарин Глоубъл“.

— Добро утро, господин министър — енергично го поздрави той със същата гладка усмивка като онази на лицето на доктор Найланд.

Той закачи същата табелка като своята на сакото на Пол.

— Предполагам, че сте гладен. — Мъжът отстъпи и направи жест към отворената врата. — Очакват ви кафе и прясно изпечени кроасани с домашен ягодов конфитюр. Разбрах, че той е любимият ви.

Без да отвърне нищо, Пол го последва в коридор с тъмнозелени стени, месингови аплици и картини на знаменити платноходи от началото на двайсети век. Мъжът се приближи до плъзгащи се врати от резбован абанос и ги отвори безшумно. Застана на прага в очакване Пол да го последва. След като министърът влезе, той затвори вратите.

Пол се озова в старомодна приемна с мраморна камина, малък роял, две огромни канапета и бар край едната стена. Отсрещната стена беше покрита с лавици от пода до тавана, отрупани с книги. Един огромен еркерен прозорец гледаше към езерце, над което имаше мостче в японски стил. На полицата над камината беше поставен месингов корабен часовник, който отмерваше времето с мелодичния си звън.

Двама мъже седяха един срещу друг на столове в стил „кралица Анна“, между които беше разположена масичка за кафе. Върху нея беше сложен гравиран сребърен сервиз за трима, а отстрани имаше хотелска сервитьорска количка. В момента, в който Пол влезе в стаята, мъжете се изправиха едновременно. Той ги позна веднага — Майлс Бенсън, бившия директор на ЦРУ, и Морган Томсън, съветника по националната сигурност на предишната администрация. Бенсън беше един от онези ветерани от морската пехота, които могат да се видят по плакатите за набиране на новобранци. Лицето му, макар и набраздено с белези и дълбоки бръчки, имаше особено изражение, излъчващо сила и власт. Имаше високи скули и свиреп поглед като на Клинт Истууд. Държанието му беше открито и прямо и макар да му хвърли само бегъл и безцеремонен поглед, Пол беше готов да се обзаложи, че е видял всичко, което му е нужно. Томсън беше слаб и строен, с лице на копой, с дълъг остър нос и полупритворени очи на гризач, които гледаха на света с неизменно подозрение. Почти нямаше устни и поради това белите му, блестящи и остри зъби се виждаха още по-добре. Интелектуалната му мощ беше легендарна в кръговете на новите консерватори и дори извън тях, което го беше направило един от най-често канените специалисти в телевизионните предавания.

На пръв поглед двамата мъже нямаха нищо общо и въпреки това по време на двата мандата, докато бяха на власт, те бяха създали непоклатим съюз, на който бившият президент беше разчитал почти до края. Бяха оформяли политиката му и бяха отговорни за бъркотията, която бе оставил в наследство. Те не се разкайваха за нищо и сега бяха точно толкова арогантни, колкото и в деня, в който бяха поели своите постове. Отказваха да повярват, че някое от решенията, които бяха взели, е било погрешно. С други думи, държаха се все едно светът е техен, макар реалността да бе съвсем друга. Целта им от край време бе пълният контрол над света. Това беше идея фикс, защото нищо толкова грандиозно не можеше да бъде контролирано от двама, от сто или дори от сто хиляди души.