Ерик Лустбадер - Кървав сняг

Всичко това мина през ума на Пол за трите секунди време, които бяха нужни на тези двама мъже — заклети врагове на Едуард Карсън, планиращи унищожението му — да пристъпят към него и с тънки усмивки да стиснат ръката му.

Миг по-късно Пол каза:

— Поведението ви е скандално, граничи с престъпление. Искам да получа веднага ключовете от колата си.

— Разбира се — съгласи се Бенсън и пусна ключовете в дланта му.

Без да каже и дума повече, Пол се обърна и си тръгна. Почти беше стигнал до вратата, когато Томсън се обади с плътния си и обработен от участието в много телевизионни предавания глас:

— Разбира се, свободен сте да си тръгнете, господин министър, но би било жалко да не се видите с дъщеря си и с внука си.

Пол замръзна за момент, сърцето му биеше оглушително. След това се насили да се обърне с лице към тях.

— Моля?

— Дъщеря ви Клер е в стаята в отсрещния край на залата. Внукът ви е с нея.

— Защо са тук? — Пол беше буквално смаян.

Очевидно Томсън контролираше нещата.

— Дойдоха да ви видят.

— Не ме разсмивайте. Дъщеря ми не желае да ме вижда още отпреди да се роди внукът ми.

— Сега вече иска — увери го Томсън. — Казахме й, че сте неизлечимо болен.

— Вие, хора, сте побъркани. — Пол се обърна, сложи ръце на дръжките на плъзгащите се врати и понечи да ги отвори.

— Арън — каза Томсън с плътния си глас. — Вашият внук се казва Арън.

Изпълнен с противоречиви чувства, Пол рязко се завъртя към мъчителите си.

— Нищо от това няма да има особено значение за мен, когато ви арестуват. Отвличането на член на правителството на Съединените щати е федерално престъпление, наказуемо от…

— Никой няма да бъде арестуван — рязко го прекъсна Бенсън — и никой няма да ходи в затвора.

— Той не може да се сдържи, военното мислене го е белязало за цял живот — обясни Томсън със спокоен, почти любезен тон и след това вдигна ръка. — Защо всички не седнем? Не сте ли поне малко любопитен защо искаме да говорим с вас?

Томсън се обърна, настани се на едно от канапетата и наля кафе в трите чаши.

— Не знам за вас, господин министър, но аз умирам от глад. — Той вдигна поглед очаквателно. — Вашето мнение за нас толкова ли е непоклатимо, че дори няма да ни дадете възможност да обясним… нетрадиционния… метод, по който бяхте доведен тук?

— Нетрадиционен? — повтори като ехо Пол.

Томсън стрелна Бенсън с многозначителен поглед. Бившият военен се прокашля в отговор, преди да каже:

— Извинявам се за крайните методи, които бяха използвани, за да ви доведем тук. — Той отиде до канапето и прие чашата, предложена му от Томсън. — Обаче — и мисля, че с ръка на сърцето ще се съгласите с мен — дълбоко се съмнявам, че бихме могли да ви склоним да дойдете тук по някакъв друг начин.

Бенсън кимна одобрително на помирителния тон на своя колега. Той взе още една чаша и я предложи на Пол.

— Моля, повярвайте ни, господин министър, вие сте гост тук. Почетен гост.

С възможно най-подозрителното си изражение Пол се настани на канапето срещу двамата мъже. Сложи си три лъжички захар в кафето и същото количество сметана и го разбърка. Докато правеше това, Бенсън отвори контейнера на количката и извади чинии с кроасани, яйца, бекон и малки, еднакви триъгълни препечени филийки, намазани с масло. Пол си помисли, че всичко това е много изтънчено, докато отпиваше от кафето, което беше силно, с богат аромат и много по-хубаво от помията, която щеше да си купи в „Макдоналдс“ или „Денис“.

— Ако ми позволите — подхвана Томсън, — грешката ви беше, че проникнахте в банковата сметка на генерал Брент. Следим я денонощно.

— Но както се оказа — намеси се Бенсън, — грешката ви беше късмет за нас и ще ви кажа защо. — Той сложи сос табаско на яйцата си, опита ги и кимна одобрително, преди да остави вилицата си, сякаш вече се е нахранил. — Брент е нашият вътрешен човек.

— Той не е член на кабинета — възрази Пол.

— Неговата позиция е дори по-добра — той е съветник, когото Карсън слуша, особено що се касае до всички въпроси, свързани с руснаците — сви рамене Бенсън. — Като се има предвид с какво сте се занимавали през последните няколко дни, това едва ли е голяма изненада за вас. Ние обаче сме все по-загрижени за генерала. — Той прехапа устна, сякаш току-що беше опитал нещо люто. — Предполагам, че си спомняте полковник Кърц.

— „Сърцето на мрака“ — отвърна Пол, — великата книга на Джоузеф Конард.

— Слава богу, че не се сетихте за „Апокалипсис сега“ — отбеляза Томсън. — Копола се подигра с този шедьовър.