Али Найт - Лъжи

— Няма да стане — казвам.

— Хайде. — Елоуид се отправя към музея и аз тръгвам след нея, като бутам колелото на Джеси. — Прекарала съм живота си да печеля достъп до нощни клубове. Отвън винаги цари хаос. Предната врата наистина е най-добрият вход.

Дори тя спира, когато стигаме до музея. Тълпата е още по-голяма.

— Господи, невъзможно е!

— Няма нищо невъзможно. Ще опитаме от този ъгъл.

Навеждам глава, когато намираме страничен вход.

— Идвай! — вика Елоуид и се приближаваме до голяма остъклена врата, която обаче е заключена. Тя търси звънец и наднича през стъклото, за да види дали има някой от другата страна, а аз нервно оглеждам улицата. Елоуид изругава. — Ела отзад!

— Защо си толкова добра към мен?

— Гарантирам ти, че усилията ми няма да останат невъзнаградени. Ако те вкарам вътре, това ще бъде най-скандалният ми постинг в интернет.

— Давам ти разрешение да използваш каквото искаш от тази история, както намериш за добре. — Закачам веригата на велосипеда за перилата.

Елоуид ме хваща за ръката.

— Не мисля, че ми трябва разрешението ти.

Заобикаляме бариерата зад музея, прекосяваме малък оживен паркинг и се приближаваме до големи двойни врати. Елоуид закопчава най-горното копче на ризата си, изважда шнола от чантата си и прибира на кок косата си.

— Има деца и е денем… — Тя ме оглежда от главата до петите. — Радвам се, че не се опитвам да те вкарам в нощен клуб.

— Съжалявам. — Извръщам глава от полицейската кола, паркирана близо до входа. — Можеш ли да използваш журналистическия си пропуск?

Елоуид тръсва глава.

— Точно това няма да бъде позволено днес след онова, което стана публично достояние.

Дръпвам козирката на бейзболната шапка по-ниско над лицето си и тръгвам след нея към група хора. Тя си проправя път до телохранител, който изглежда като издялан от камък, и започва да обяснява на висок глас, че дъщеря й е вътре и е забравила епинефрин автоинжектора си. Той изважда телефон с бързината на ледник и пита за името на училището на дъщеря й. Елоуид започва да говори за алергии от фъстъци и сърцето ми се свива. Няма да стане. Стоя настрана, когато пристига микробус и задните врати се отварят. Очите на телохранителя се стрелкат между Елоуид и трийсетината шестгодишни малчугани, които се изсипват от микробуса. Той прави голяма крачка напред и вдига огромната си ръка да ги спре. Елоуид засилва емоционалността на монолога си за алергиите и слага ръка на гърдите му. Виковете на изтерзана жена с бейзболна шапка се извисяват над крясъците на децата от еднодневната екскурзия. Други двама възрастни хващат децата за ръка и ги задърпват напред, докато телохранителят разглежда голяма покана с емблема.

— Закъсняваме! — възкликва учителката и размахва ръце към вратата.

Телохранителят кима мълчаливо, но не отстъпва. Гласът на Елоуид се извисява.

Учителката се кара на някого. Телефон започва да звъни със силен, дрънчащ тон. Посягам и хващам малка кафява ръка на дете, което минава покрай мен, насочвайки се към вратите.

— Райън, престани да сваляш очилата на Томас! — вика тя.

Усмихвам се на момченцето с шарена клоунска шапка и заедно минаваме покрай телохранителя, докато Елоуид хлипа като любяща майка. Едната ми ръка е на остъклената врата, а другата държи хлапето.

— Тихо, деца, моля ви! Това е музей! — вика жена, докато аз правя една крачка и после втора и трета и паникьосаният глас на Елоуид утихва. Светлината се променя и аз пускам ръката, която държа. Бавно тръгвам към табелката за тоалетна, бутам люлеещата се врата и я чувам как се затваря зад мен. Вътре съм.

Измивам ръцете си и лицето си, приглаждам с влажни пръсти косата си и се опитвам да се успокоя, а после тръгвам по коридор с препарирани животни и скелети от двете страни. След няколко минути откривам къде е събитието на КПТВ. Би било трудно да бъде по-очевидно.

КПТВ са заели голямата централна зала и двеста деца се настаняват на определените им места и чакат речта. До стените на залата са подредени щандове, които привличат вниманието към благотворителната дейност и предлагат фризбита на деца и възрастни. Съзирам хартиена купчина от ярко оцветени шапки и човек, който щастливо ги раздава. Красиви жени, разнасящи подноси със значки и стикери, се смесват с тълпата. Сервитьори сноват с подноси с чаши шампанско за възрастните. Рейф стои издигнат над децата и персонала на малък преносим подиум и сякаш се рее като божество над гърчещия се килим от коси и шапки. Децата не му обръщат внимание и се кикотят и ахкат на гигантския скелет на динозавър, който се извисява над всички. Млади работници в тъмносини тениски и долнища на анцузи се навеждат и коленичат и допират пръст до устните си, за да направят знак на децата да мълчат. Зад тях и пред мен има бели мъже на средна възраст в костюми и жени в скъпи дрехи, които гледат прехласнато Рейф, докато изнася речта си. Те търсят знаци и се опитват да тълкуват реакции към вихрушката, която се върти в киберпространството. Словото му е за посланието, което отправя, и по същество. Той не се издава с нищо. Когато приключва, един пиар въодушевено повежда аплодисментите. Рейф се навежда, взима подиума и го пъха под мишницата си, а после жена с руса коса, сплетена на тънки плитки, му го отнема.