Али Найт - Лъжи

— Не си в положение да искаш нищо. — Втренчваме се един в друг и после на лицето му се изписва нещо.

— Добре. — Част от гнева му изчезва. — Ще ти дам спортсменски шанс. Ще играя по правилата на Дарвин. Имаш пет минути, преди да се обадя на полицията. — Обръщам се да побягна, но Рейф хваща ръката ми. Изпълва го нова настървеност. — Не бързай толкова. Какво е „хрътка“?

Поглеждам го. Рейф стои до вкаменелости на милиони години, свидетелство за неспособността им да се приспособят към променящите се времена.

— Това съм аз.

Тръгвам по коридора, следвайки табелките към изхода. Вървя бързо, но не чак толкова, че да привлека внимание, болезнено съзнавайки, че петте минути на Рейф може да са само две. За човек, който вярва в статистиката и компютърното моделиране, аз взимам решение, с което Елоуид би се гордяла — разчитам на интуицията си. Порша, съвпаднаха ли интересите ти с тези на Пол? Алибито, среднощната среща… Хуквам, завивам зад ъгъла и виждам облак от разноцветни балони, които подскачат по коридора и под тях — Елоуид.

— Номерът с алергиите не мина. Похарчих цяло състояние да купя балоните от един тип пред метростанцията. — Тя вижда изражението ми и пита: — Какво се случи?

— Порша… — Гласът ми заглъхва.

— Кейт?

Обзема ме клаустрофобия. Рейф може би вече говори по телефона с полицията и трябва да се махна далеч оттук.

— Кейт!

Хуквам към вратата. Отчаяно искам да се измъкна навън. Съзирам изхода и малка тълпа отпред. Забавям крачка, смъквам козирката над очите си, пъхам ръце в джобовете си и излизам.

Гади ми се, докато откачам веригата на велосипеда и включвам мобилния си телефон. Време е да насоча вниманието си към Пол — там, откъдето започна и ще свърши всичко.

— Лъжливо копеле! — изкрещявам на телефонния му секретар. — Гледах видеото на Лекс. Знам какво си направил! Вдигни телефона си! — Не ми пука, че телефонът може да е в ръката на полицай и разговорът може да бъде проследен. Потребността ми да излея гнева си върху мъжа, когото съм избрала за свой съпруг, с когото да създам поколение и с когото да остарея, надделява над всичко друго. Вкопчвам се в дръжките на велосипеда толкова силно, че дланите ми се вцепеняват. Чувам пиукане на пристигащо съобщение по телефона ми.

— „Сам съм. Филоси, моля те, върни се у дома.“

Пол Форман, тук става дума за мен, за теб и за нашето семейство. Нищо друго няма значение. Приключваме днес. Завивам по Егзибишън Роуд и минавам покрай величествените къщи на търговците, които са оплячкосали света и са натъпкали всичката онази слава в музеите наблизо. Амбициите им са били безгранични, също като на Пол. Нека да те видя как падаш на земята, мой славен конквистадор.

Карам по пътя, който води към алеята покрай канала, когато започва да ръми. Искам да стигна до дома си с гребната лодка, но аз се дръпвам назад от нов полицейски кордон. Поставили са нова полицейска линия по-нататък от канала. Представям си Пол по пижама да ръкомаха на полицаите, че са нахлули в личното му пространство зад къщата, и да настоява да отдалечат на стотина крачки зяпачите и репортерите, а съседите ни стоят до него. Не знам дали се е случило това, но ще трябва да се върна и да мина през задните дворове. Промъкването ми е много по-рисковано на дневна светлина, но нямам друг избор. Дъждът се усилва, докато се прехвърлям през оградата с помощта на разнебитения стол и се препъвам през растителността, изцяло отдадена на целта да се приближа незабелязано до Пол. Най-после стигам до яхтата и бараката с инструментите и спирам. Скрита съм от пътеката покрай канала на другия бряг. Надявам се, че Рейф е отвлякъл вниманието на полицията и че Пол наистина е сам. Тръгвам през двора към задната врата на къщата и осъзнавам, че вече не ме е грижа. Не искам да отида другаде.

Натискам дръжката и вратата се отваря. Пол я е отключил за мен и ме чака. Учудена съм колко удобен и луксозен изглежда домът ми. Направо е за завиждане. Предупреждавам се да не се заблуждавам. Никой не скача върху мен и не се чуват полицейски предаватели. Вървя безшумно по коридора. Меката светлина ми подсказва, че завесите са спуснати.

Винаги има разминаване между очакванията и реалността, независимо дали е с големината на каньон или малко като една ръка разстояние. Но онова, което виждам след две крачки, е нещо толкова далеч от представите ми, че мозъкът ми не може да го асимилира. На килима в хола лежи Джери с кърваво петно, което обхваща по-голямата част на палтото му. Лицето му е обърнато към мен, застинало в последното си изражение на стрес и изненада, сякаш светът и начинът, по който се върти, са останали до края изненада за него. В ръката си държи навито бяло фокусническо въже.