Джеймс Патерсън - Крос

— Не смяташ, че ще дойде тук, нали? — попита Сампсън. — За това ли си мислиш? Предполагаш, че отново е побягнал, че отдавна се е изнесъл оттук?

— Не, не е точно това — отвърнах замислено. — Не става дума дали Съливан ще дойде, или не. Не зная какво точно ме притеснява, Джон. Просто имам усещането… все едно някой ни е измамил.

Сампсън се намръщи.

— Кой ни е измамил? Защо?

— За нещастие не знам отговора на нито един от тези два логични въпроса.

Имах някакво странно предчувствие. Едно от моите прочути предчувствия, които обикновено се оказваха верни, макар и невинаги.

Слънцето вече залязваше. Захладня. Наблюдавах двама рибари край океана, проблясващ през дърветата. Мъжете бяха обути във високи непромокаеми ботуши и неопренови панталони. По това време на годината навярно бяха дошли на лов за малки делфини. Торбите със стръв и харпуните бяха закачени към коланите им, а върху бейзболната шапка на „Ред Сокс“ на единия бе прикачена миньорска лампа. Беше много ветровито, а това е идеалното време за добър улов. Поне така бях чувал.

Хрумна ми, че двамата със Сампсън също ловуваме. Винаги бяхме на лов за някое чудовище в човешки облик, спотайващо се дълбоко под повърхността. Докато наблюдавах невинната дейност на рибарите, единият се подхлъзна и изчезна под вълната, а след миг се появи с празни ръце. Водата сигурно беше дяволски студена.

Надявах се тази вечер двамата със Сампсън да не се окажем в същото положение.

Не биваше да сме тук, но бяхме, и като че ли бяхме оставени на произвола на съдбата?

Защото мишената ни беше сред най-добрите, с които някога се бяхме сблъсквали. А може би най-добрият.

За едно професионално убийство са необходими прости неща: туба с високооктанов бензин и пръчка динамит за запалване. Нищо трудно за приготвяне. Но дали планът наистина ще успее? Това винаги е било въпрос за 64 000 долара.

В известно отношение всичко изглеждаше като детска лудория за Касапина — номер, който с Тони Мулино и Джими Бомбето биха правили в доброто старо време, когато вилнееха из квартала. Щеше да падне голям смях. Можеше и да избият окото на някой тъпак с пиратка. В повечето случаи това беше животът за него — лудории, номера, отмъщение.

Затова и бе убил онова извратено копеле баща си. Една нощ в Бруклин, много отдавна, той го наряза на малки парчета, след което Кевин Съливан, старият Касапин от Слиго се превърна в храна за рибите в залива. Слуховете бяха истина. Джими Бомбето беше в лодката с него, както и Тони Мулино. Момчета, на които имаше доверие.

Но тази вечер бе различна в едно отношение — това беше отмъщение. По дяволите, от двадесет години мразеше Маджоне Джуниър.

Касапина слезе по пожарната стълба от покрива на сградата, съседна на клуба. Когато се озова на равнището на улицата, чу гласовете на мъжете вътре. Явно гледаха мач по телевизията — „Джетс“ и „Питсбърг“. Може би заради този мач всички бяха заети в тази студена, мрачна неделна вечер. Болинджър, подай ниско! Болинджър, блокирай противника!

Е, той също беше блокирал противника, помисли си Касапина. Идеална защита при игра. Освен това мразеше онези копелета в клуба. Винаги ги бе мразил. Те така и не го допуснаха в малкото си общество, до ден-днешен. Винаги си остана чужденец за тях.

Постави леснозапалимата бомба до дървената стена в алеята към улицата. Видя двама от охранителите на Маджоне, заели постовете си. Бяха се облегнали на капака на черния лъскав автомобил.

Той ги виждаше, но те не можеха да го забележат в тъмната алея.

Касапина се притаи в сенките зад големия контейнер за боклук, откъдето се носеше воня на развалена риба.

Над главата му се разнесе ревът на моторите на самолет на „Америкън еърлайнс“, движещ се към „Ла Гуардия“. Шумът приличаше на мощна гръмотевица, разтърсила небето. Чудесен фон за това, което щеше да последва.

Грохотът на самолета не можеше да се сравни с оглушителната експлозия, която се разнесе откъм задната част на клуба, последвана от викове и проклятия.

Исусе! Пламъците бяха великолепни, преплели огнените си езици в див танц!

Задната врата се разтвори с трясък и отвътре изскочиха двамата лични телохранители на Маджоне. Носеха боса си, сякаш е президентът на Съединените щати, а те — служители на „Сикрит сървис“, втурнали се да го спасяват. Бодигардовете бяха ранени и кашляха от дима, но продължаваха напред към линкълна на боса си. Бършеха с ръкави насълзените си от дима очи.