Джеймс Патерсън - Крос

Или му е заложил капан…

Може би по малко и от двете.

Съливан спря пред заведението „Дънкин Донатс“ на ъгъла на Осемдесет и шеста и Ню Ютрич. Поръча си чаша черно кафе и сусамен геврек, който се оказва твърде клисав и безвкусен. Може би такава скапана храна си беше нещо обичайно за Средните щати, но подобен боклук нямаше място в Бруклин.

Седеше край масата и наблюдаваше фаровете на колите, които преминаваха по улицата. Искаше му се да влезе най-спокойно в клуба на Осемдесет и първа улица и да открие стрелба. Но това беше само мимолетна фантазия, изпълнена с кръв и насилие.

А той имаше истински план.

Маджоне Джуниър вече беше ходещ мъртвец. А навярно и нещо по-лошо. Мисълта го накара да се усмихне. Той се озърна, за да се увери, че никой не го гледа, не искаше да си помислят, че е откачен. Е, никой не го наблюдаваше.

Всъщност кафето не беше чак толкова лошо. Но геврекът беше отвратителен.

Двадесет минути по-късно той бе заел позиция. Ставаше нещо забавно: щеше да извърши същия набег, както когато беше още дете. Тогава той, Джими Бомбето и Тони Мулино се изкачиха по пожарната стълба на клуба на Седемдесет и осма, после притичаха по покритите с насмолен брезент покриви до съседната сграда. Направиха го без никакъв страх, посред бял ден.

Искаха да навестят едно момиче, което живееше в същата сграда и Тони познаваше. Казваше се Анет Бучи. Анет беше малка италианска палавница, която ощастливяваше приятелите си, които тогава бяха по на тринадесет-четиринадесет години. Гледаха като смахнати „Щастливи дни“ 55 55 Ситком по Ей Би Си, излъчван от 1974–1984 г., идеализиращ живота на средната класа през 50-те и 60-те, с участието на Том Бозли, Мариан Рос, Рон Хауард. — Б.пр. и „Лавър енд Шърли“, пушеха цигари и трева, пиеха от водката на баща й и се чукаха до прималяване. Никой не използваше „гумичка“, защото Анет им бе казала, че не може да има деца, което през онова лято ги бе направило трите най-щастливи копелета в района.

Предстоящото приключение щеше да бъде много по-лесно, защото беше вечер, а имаше и пълнолуние. Разбира се, не беше дошъл тук, за да чука Анет Бучи.

Не, имаше много сериозни сметки за уреждане с Маджоне Джуниър, недовършени сметки, чиито дири стигаха назад чак до Маджоне-старши, който бе наредил да очистят приятеля му Джими Бомбето. Ставаше дума за отмъщение и то щеше да бъде толкова сладко, че Касапина вече предвкусваше удоволствието. Представяше си как Маджоне Джуниър умира.

Ако тазвечерният му план успееше, в квартала щяха да говорят с години за това.

Разбира се, щеше да има и снимки!

Беше изпълнен с въодушевление, докато крачеше бързо по старите покриви, надявайки се, че никой от горните етажи няма да го чуе и няма да се качи да погледне или да извика ченгетата. Накрая стигна до къщата от кафяв камък, залепена до сградата на клуба.

Изглежда, никой не подозираше, че е там горе. Той се сниши и приседна, за да си поеме дъх. Изчака сърцето му да се успокои, но не и гневът му. Към Маджоне? Към баща му? Какво значение имаше, по дяволите?

Докато седеше там, Съливан се запита дали на този етап от живота си не е придобил самоубийствени наклонности. Според неговата теория такива бяха онези, които пушеха, задниците, които се напиваха, качваха се в колите си и даваха газ до дупка, всички, които караха мотори. Или пък някой, който убива собствения си баща, а после хвърля тялото му в Шийпшейд Бей за храна на рибите. Таен самоубиец…

Като Джон Маджоне. Жалък глупак и некадърник, който се бе изправил срещу Касапина. Затова щяха да му се случат неприятни неща.

Ако планът му успее.

Наблюдавахме. Чакахме. Бездействахме. Беше отново като в старите дни, но вече бяхме свикнали.

Двамата със Сампсън седяхме в колата на по-малко от стотина метра от къщата в село Монтаук, разположено по крайбрежието на Саут Форк от Лонг Айланд. Вероятността съвсем скоро да пипнем Касапина ме изпълваше все повече и повече с въодушевление. В същото време не можех да се преборя с натрапчивото чувство, че нещо не е наред.

Може би дори знаех точно какво: никога досега Съливан не е бил залавян. Дори не са се доближавали до него. На какво основание си мислех, че ще успеем сега?

Защото бях Ловеца на дракони и бях успял да заловя много други убийци? Защото някога бях Ловеца на дракони? Защото накрая се възцаряваше справедливост и престъпниците трябваше да бъдат заловени, особено този, който уби жена ми. Е, по дяволите, животът не е чак толкова справедлив. Научих го в мига, в който Мария се свлече и издъхна в ръцете ми.